Марс плюс

Краката на Роджър ритмично стъпваха по повърхността на някакъв вулканичен хребет. Земята се нижеше пред очите му, подобно на гледка от нисколетящ самолет. Скалите почти докосваха тялото му и след това изчезваха в сенките под бледата светлина, отразена от Деймос. В един момент неговите вътрешни сензори изчислиха, че ъгълът на изкачване е прекалено стръмен за жиростабилизаторите му. Вместо да използва ръцете си и на четири крака да се изкатери нагоре, краката му завиха и той започна да се изкачва спираловидно по хълма. Сега механичното му зрение се плъзгаше нагоре и надолу по терена, подобно на главата на змия, търсеща топлинния източник на жертвата си. След едно внезапно движение сцената се раздвои. Размитата красота на нощта се разпадна внезапно на „тази“ скала и „онази“ пукнатина. Роджър се бе събудил и отново се намираше в нормално време. Човешкият му мозък се напрегна, за да спре движението на краката и светът се олюля. Той откри, че се клатушка на ръба на трийсетметрова пропаст. Не бе достатъчно дълбока, за да се убие, особено в слабата гравитация на Марс, но ударът можеше да причини неприятни повреди по механичната му обвивка.

— Какво, мамка му?

Роджър изпъна ръце по посока на стръмнината и присви колене. След това с едно несръчно джудистко преобръщане по повърхността на хълма, шумно се стовари върху изравнения от вятъра обсидиан. Все пак успя да се задържи и не падна в пропастта. Мозъкът му се опитваше да поправи нефункциониращите части, когато забеляза чифт стройни бели крака, обути в сандали. Ноктите бяха идеално подрязани и лакирани с розов лак.

— Дори! — прошепна вътрешно той.

— Роджър, има обаждане за теб от Деметра Кафлън — информира го сребристият глас. — Тъй като е в твоя списък на…

— Знам. Какво иска в този безбожен час?

Преди да може да отговори, изображението на Дори избледня. В главата му нахлу нов глас, последван от появата на закръглените форми на Деметра Кафлън.

— Не можех да заспя, полковник. Има един технически въпрос, който ме гложди и реших, че вие можете най-бързо да отговорите.

— Това влиза ли в уговорката? — попита Торауей, спомняйки си за сделката с чуждопланетната личност.

— Ъъ… разбира се.

— Давай тогава.

— Можете ли да комуникирате през твърда скала?

Той я изчака да продължи. Дали имаше проблеми с приемането от нейна страна, или се безпокоеше за качеството на сигнала, заради позицията му — върху планина от вулканично стъкло? Но не, тя просто си стоеше и чакаше отговор.

— Хайде пак! — помоли Роджър.

— Дали вашите радиочестотни предавания, да кажем между компютъра ви и неговите поддържащи кибери, или мрежата в тунелите на Тарсис Монтс — минават през почвата?

— Не е необходимо. Все пак аз живея на открито, където всичко е пред погледа ми. Когато има пречки, като тази планина между мен и трансмитера, или ако съм в някоя затворена низина, тогава мога да изпращам сигнали с предавателни релета.

— Представете си, че сте под земята. Например под четирийсет метра плътна скала.

— О, когато съм в комплекса, мрежата разполага с радиочестотни предаватели, вградени в стените. Те са широко разпространени, въпреки че киборгите и креолите са включени директно към…

— Не в тунелите — настояваше Деметра. — Предположете, че се намирате в пещера.

— Тогава ще съм без връзка. Но това всъщност не е проблем. Системата ми си има собствени вътрешни ресурси за правене на линейни проекции и провеждане на проверки, докато възстановя връзката.

— Благодаря, полковник.

— Това ли е? Събудихте ме за…

Но изображението на жената бе изчезнало.

Златен Лотос, 18 юни

Деметра прекъсна връзката с полковник Торауей, усмихвайки се самодоволно. Все пак беше свършила нещо „шпионско“ накрая. Наистина тайната си е тайна и тя се бе заклела да запази информацията от Митсуно за себе си. Но това не означаваше, че приема на доверие всичко, което й бе казал — ред по ред и дума по дума. Искаше да провери някои неща сама, например нивото на безопасност в стаята за срещи на тайното общество и техният „чист“ кибер. Деметра бе доволна, че е намерила начин да потвърди всичко това, обръщайки се към човек, който живееше потопен в радиопредавания и доколкото знаеше, четеше емисиите на микровълните. Беше открила каквото искаше, без да нарушава обещанието си към Митсуно. И нищо, което каза на Роджър не би могло да предизвика подозрението на мрежовите схеми, които установяваха връзката между Тарсис Монтс и киборгът.

Все още стоплена от блясъка на собствената си интелигентност, Деметра реши да изпрати новия си доклад до Грегор Вайс, въпреки наближаването на утрото.

— Терминал, премини към разговорен режим.

— Да, мис… Къде бяхте през последните двайсет и четири часа? — попита покорно терминалът.

— Лоул Митсуно ме срещна на вратата отвън — започна сънливо тя — и отидохме в…

Оппа! За малко да издаде тайните на Лоул пред мрежата. А току-що се поздравяваше, че е толкова умен малък шпионин.

— Ъъ… — печелеше време. — По-добре избери някой друг вектор за въпросите си.

— Много добре — каза безстрастно машината.