Малтийска следа

— Може би не осъзнавате сериозността на ситуацията. Вие сте обречен човек, опитал се да отърве кожата с крадени пари и злато. — Мъжът помълча, после продължи: — За жалост, опитите ви се провалиха. Те идват, за да ви убият. Аз съм единствената ви надежда. Не можете да се пазарите с мен, затова ми дайте онова, което искам.

— В онези чанти, които споменахте, има моя кореспонденция с британците, която не бива да става публично достояние.

— Това е техен проблем.

— Представете си как биха могли да постъпят рицарите с такава уличаваща информация.

— Ние сме в отлични отношения с Лондон. Искам само пръстена и документите, които сте откраднали.

— Пръстена? Той е просто едно парче метал.

Мъжът повдигна дясната си ръка.

— За нас е много повече от това.

— Вашите рицари са нищо. Изритани от Йерусалим, Кипър, Родос, Русия, Малта, сега се свирате в два двореца в Рим и се къпете в повехналата си слава.

— Значи си приличаме.

— Нещо такова.

През отворения прозорец се чу боботенето на друг автомобилен двигател.

Гостът му също забеляза това.

— Пристигнаха — каза той.

Мусолини бе обзет от внезапен прилив на решимост, усилван от факта, че никой — нито императорите на Свещената римска империя, нито Наполеон, нито дори Хитлер — не бе успял да стори това, което бе постигнал той.

Да подчини папата.

И присъствието на този мъж беше конкретно доказателство за неговата победа.

— Попитайте Пий Дванайсети как се чувстваше, принуден да коленичи пред мен — каза той.

— Съмнявам се, че това се е случило.

— Не буквално, но, образно казано, той коленичи. Защото знаеше какво мога да сторя с безценната му Църква. И все още мога.

Това обясняваше защо Ватиканът така и не се опита, поне външно, да се противопостави на идването му на власт. Дори след като бе завзел изцяло властта, Църквата запази мълчание и нито веднъж не използва огромното си влияние, за да вдигне италианците на бунт. Никой крал, кралица или император не бяха постигали това преди него.

Той посочи пръстена на ръката на госта си.

— Също като вас и аз дължа силата си на Константин Велики. Само той и аз сме успявали там, където всички останали са се проваляли.

Автомобилът долу беше пристигнал и през прозореца се чуваше как се отварят и затръшват врати.

— Кажете на вашия Велик магистър, че ще съжалява, задето не ме спаси.

— Вие сте глупак.

— Аз съм Ил Дуче.

Мъжът в германска униформа го изгледа невъзмутимо, поклати глава и каза само:

— Сбогом, велики вожде.

После се обърна и си тръгна.

Мусолини остана неподвижно на мястото си, с лице към отворената врата. Колко ли души досега бе изпратил на сигурна смърт? Хиляди? По-скоро десетки хиляди. Сега усещаше колко безпомощни са се чувствали в мига на своята гибел.

По стълбището отекнаха тежки стъпки. В стаята влезе едър черноок мъж, стиснал в ръце автомат.

— Дошъл съм да ви освободя.

Това беше лъжа, разбира се, но Мусолини реши да се включи в играта.

— Какъв късмет!

— Трябва да тръгваме. Веднага.

В този момент на вратата се появи Клара, пристъпи към леглото и започна да рови в завивките.

— Какво търсиш? — попита той.

— Кюлотите си.

— Остави ги. Няма време. Да се махаме от тук.

Мусолини я хвана нежно за ръката и направи знак да тръгват. Тя даваше ли си сметка какво предстои да се случи? Едва ли. Както винаги, тя изглеждаше по-загрижена за него, отколкото за себе си.

Слязоха на приземния етаж, излязоха от къщата и седнаха на задната седалка на някакъв раздрънкан фиат. Шофьорът вече бе заел мястото си зад волана, но мъжът с автомата не се качи при тях. Вместо това застана на дясната стъпенка, насочил дулото на оръжието си навътре.

Колата тръгна бавно по стръмния наклон към селото. Зад тях пристъпваха двамата часовои, които ги бяха охранявали цяла нощ. Взеха с човешки ход острия завой, но на правата отсечка фиатът набра скорост; гумите съскаха по влажната настилка на шосето. Мъжът на стъпенката нареди на шофьора да спре срещу тежка желязна порта, монтирана върху бетонни колони, която преграждаше неголяма отбивка на шосето, около пет метра широка и два метра дълга. Зад портата се виждаше алея за коли, която завиваше между два зида, обрасли в увивни растения.

Мъжът с автомата скочи и отвори вратите на колата. Шофьорът слезе. Чуха се отчетливи команди и другите двама въоръжени мъже заеха позиции — единият пред, а другият зад колата. Дърветата и един остър завой на шосето ги скриваха от къщите на Адзано.

— Слизайте! — чу се команда.

Лицето на Клара се изкриви от страх, очите й се стрелкаха като на уплашена птица.

Мусолини слезе. Тя го последва.

— Натам — каза мъжът и посочи с дулото на автомата си към желязната порта.

Мусолини направи няколкото крачки към зида и се изправи с гръб към нея. Клара застана до него. Днес нямаше да повтори вчерашната грешка. Нямаше да покаже страх. Когато разказваха за случилото се, на тези хора щеше да им се налага да лъжат, за да го изкарат страхливец.

— Бенито Мусолини, вие сте военнопрестъпник. Осъден сте на смърт от народа на Италия.

— Не! Не можете! — изпищя Клара. — Нямате право!

Тя го сграбчи за ръката и се притисна до него.