Малкият убиец

Той хвана главата й в ръце, докосна пръстите й. Прегърна тялото й. Но не, тя нямаше да оживее. Произнесе името й, изкрещя го, силно, много пъти, и се опита, още веднъж, като я притисна силно до себе си, да й даде малко от топлината и силата, които бе изгубила, но нищо не помогна.

Той се изправи. Сигурно се бе обадил по телефона. Не помнеше. Изведнъж откри, че се намира на горния етаж. Отвори вратата на детската, влезе вътре и се вгледа безизразно в кошарката. Повдигаше му се. Не можеше да вижда ясно.

Очите на бебето бяха затворени, но личицето му беше цялото зачервено и плувнало в пот, сякаш бе плакало дълго и упорито.

— Тя е мъртва — каза Лейбър на детето. — Тя е мъртва.

След което започна да се смее ниско, меко и продължително, докато доктор Джефърс не изникна в нощта и не го зашлеви няколко пъти през лицето.

— Хайде стига! Стегни се!

— Тя падна надолу по стълбите, докторе. Подхлъзна се на парцалената кукла и падна. И аз за малко да се спъна в нея предишната нощ. А сега…

Лекарят го разтърси.

— Док, док, док — промърмори Дейв отнесено. — Странна работа. Странна. Аз — аз най-накрая измислих име на бебето.

Докторът не каза нищо.

Лейбър обви с треперещи ръце главата си и каза:

— Възнамерявам да го кръстя другата неделя. И знаете ли какво име ще му дам? Ще го нарека Луцифер.

Беше единайсет през нощта. Много хора бяха дошли в къщата и си бяха тръгнали, отнасяйки съществения пламък със себе си — Алис.

Дейвид Лейбър седеше срещу доктор Джефърс в библиотеката.

— Алис не беше луда — каза той бавно. — Тя наистина имаше основателни причини да се бои от бебето.

Лекарят издиша дима от пурата си.

— Недей да тръгваш и ти по този път! Тя обвиняваше детето за своята болест, а сега ти го обвиняваш за нейната смърт. Тя се препъна в една играчка, запомни това. Не можеш да изкарваш детето виновно за това.

— Имате предвид Луцифер?

— Престани да го наричаш така! Лейбър поклати глава.

— Алис чуваше разни неща посред нощ, струваше й се, че някой обикаля из стаите. Искате ли да знаете какво предизвикваше тези шумове, докторе? Бебето. Само на четири месеца, то вече се движеше в тъмното, подслушвайки нашите разговори. Слушайки всяка дума! — Той се хвана за облегалките на стола. — А ако внезапно светнех лампите, едно бебе е толкова мъничко. То може да се скрие навсякъде — зад някоя мебел, зад врата, да се прилепи до стената — под нивото на очите.

— Искам да спреш с това! — настоя Джефърс.

— Оставете ме да кажа, каквото мисля или ще полудея. Когато отидох до Чикаго, кой, мислите, държа Алис будна, докато не получи пневмония? Бебето! А когато Алис не умря, то се опита да убие мен. Беше много просто — оставяш играчката на стълбите, след което зареваваш с пълен глас, докато баща ти не слезе долу, за да ти донесе топло мляко, и не се препъне. Бебешка работа, но ефективна. С мен не успя. Но ето, че уби Алис.

Дейвид Лейбър направи пауза, докато си запалваше нова цигара.

— Но аз ще го спипам. Ще запаля лампите по средата на нощта, много нощи подред, и бебето ще си лежи в кошарката с широко отворени очи. Повечето бебета спят през цялото време. Не и това обаче. Той стои буден и мисли.

— Бебетата не мислят.

— Добре де, стои си буден, правейки, каквото може там с мозъка си. Какво, по дяволите, знаем за бебешкото съзнание, докторе? Той имаше всички основания да мрази Алис — тя го подозираше, че не е това, което изглежда — и той определено не е нормално дете. А нещо различно. Какво знаете за бебетата, докторе? Общите глупости, нали? Знаете, разбира се, за децата, които убиват майките си при раждането. Защо? Може би от отмъщение заради обстоятелството, че насила са вкарани в нашия противен гаден свят?

Лейбър се наклони уморено към лекаря.

— Всичко се връзва. Да предположим, че няколко бебета от милионите новородени са способни още от самото си раждане да се движат, гледат, чуват, мислят — както малките на повечето животни могат. Насекомите например се раждат напълно самодостатъчни. Само за няколко седмици малките на повечето бозайници и птици се пригаждат към живота. А на човешките деца са им необходими години да проговорят и да се научат да се държат на слабите си крачета.

Но да предположим, че едно бебе на милиард е особено? Няма ли това да бъде съвършената ситуация, перфектният параван за всичко, което бебето иска да направи? То може да се преструва, че обикновено, слабо, беззащитно, плачещо, невежо. Със съвсем малък разход на енергия то може да пълзи из цялата къща, слушайки. Да не говорим колко лесно е да се поставят препятствия на върха на стълбите. Колко лесно е да плачеш цяла нощ, докато майка ти не хване пневмония. Колко лесно е, още докато се раждаш, да си толкова близо до майка си, че само с няколко елементарни ловки маневри да можеш да й причиниш перитонит!

— За Бога — Джефърс бе скочил на крака. — Това, което казваш, е отвратително!