Къщата на Звяра

Джуд заобиколи Маги и трупа на Ксанаду. Тръгна към стълбите. Видя бледа синя светлина в коридора на горния етаж. Мълчаливо започна да се изкачва.

4

Дона, залитайки, слезе по стълбите на предната веранда. Тя се подпря на колоната и я обхвана с ръце, за да не падне. Ремъкът на пушката се свлече от рамото й. Чу как прикладът й от орехово дърво се удари в перилата. Сигурно се е олющил.

За миг си помисли дали това ще ядоса Джуд. Мъжете понякога реагират много странно за такива неща.

Господи, ще види ли отново Джуд?

Къде може да е…?

Далечен екот на изстрели прекъсна мислите й и даде отговор на въпроса. Вдигна глава. Чу отново странните, глухи гърмежи и разбра, че те са от пистолет.

Пистолетни изстрели, заглушени от тухлените стени на къщата без прозорци.

Погледна към къщата и чу още един изстрел. След това три един след друг.

Затича се. Висящата пушка я удряше по крака. Без да спира, хвана ремъка и дръпна пушката пред себе си. Стисна я с две ръце.

Погледна към крайслера, който беше далече, в дясно. Видя главата на Санди. Детето беше заключено и в безопасност.

Дона тромаво прескочи въртящата се преграда. Изтича през пътя, след това по неасфалтираната алея към къщата. Опита се да си спомни дали пушката е заредена. Не можа. Докато тичаше, дръпна затвора. Зареденият куршум изхвръкна и я удари по лицето. Острият му край нарани горната й устна. Тя преглътна сълзите от болка и зареди с нов куршум.

Когато наближи входа на тъмната къща, намали темпото. Премести пушката в лявата си ръка. Беше тежка. Подпря края на приклада в бедрото си и отвори мрежата. Провери дръжката на вратата. Заключено. Мрежата политна назад и я удари по рамото.

По дяволите!

Прицели се в ключалката.

Това взе да ми става навик, помисли тя.

Но тази мисъл не я развесели.

5

Джуд предпазливо влезе в спалнята. Огледалата отразяваха всеки ъгъл. Никакъв звяр. Надникна в отворения гардероб. Като се увери, че нищо няма да изскочи оттам, приближи се до леглото.

Уик Хапсън лежеше по корем, гол, само по кожен елек. Широко разтворените му ръце и крака бяха приковани с вериги за рамката на леглото. Главата му беше извита наляво.

Джуд приклекна и го погледна в очите. Погледът на Уик беше обезумял от страх. Устните му трепереха.

— Не ме убивайте — каза той. — За бога, не съм виновен. Аз само изпълнявам. Само изпълнявам!

Джуд излезе от стаята. На долния етаж отекнаха изстрели.

6

Дона дръпна затвора. Когато гилзата изхвръкна, видя, че пълнителят е празен. Сети се за патрона, който я удари по лицето и падна на алеята. Но как да го открие?

Добре де, никой не знае, че пушката е празна.

Тя бутна с рамо вратата и се дръпна назад. Видя два отвратителни звяра, проснати пред стълбището. Лъщящата им плът изглеждаше сивкавобяла. Отрязаната ръка на единия от тях кървеше до стената.

Тя ги заобиколи и надникна в дневната. Тук лежаха още два.

— Джуд? — извика тя.

— Дона? Излез оттук!

Гласът му идваше от горния етаж.

7

По дяволите, крещеше вътрешният му глас. Какво прави Дона тук?

Изтича към последната стая — тази, от която двамата с Лари бяха чули странните звуци в онзи следобед. Вратата беше притворена. През процепа струеше синя светлина. Ритна вратата, втурна се в стаята и се прицели в бледа фигура, свита в ъгъла.

Не стреля.

Под оскъдната светлина видя, че по раменете й виси коса. Беше гушнала нещо в ръцете си. Бебе. То шумно сучеше, захапало с муцуна бозката й.

Джуд изстена и тръгна обратно към вратата.

8

Дона се изкачи по стълбите и видя как голата, обезобразена фигура на Маги Куч се приближава, олюлявайки се в дъното на коридора.

— Мамо?

Дона рязко обърна глава. Санди, разплакана, стоеше във входното антре и гледаше нагоре към нея.

Дона отново се обърна към дъното на коридора. Маги също я погледна. Дона видя, че в ръката си държеше голям нож. Дона се прицели с празната пушка.

— Пусни го! — извика тя.

9

Джуд се обърна, видя Маги и понечи да се прицели. Ножът полетя.

Беше изумен.

Не можеше да повярва.

Лъскавото, широко острие потъваше в гърдите му.

Тя не може да го направи, помисли си той.

Опита се да натисне спусъка.

Ръката му не се помръдна.

Тя не може!

Двадесет и шеста глава

Джони лежеше на една страна в студената тъмнина, в празното пространство под пода на последното бунгало. Беше се свила на кълбо. Здраво стискаше зъби, за да не започнат да тракат.

Мъжът никога нямаше да я открие тук.

Никога.

След като избяга преди няколко часа, той дори не дойде да надникне под бунгалото. Все пак, може би ще се върне.

Не смееше да шавне.

Камъчетата се забиваха в кожата й. От време на време я полазваха разни щипещи буболечки. Представи си, че това са гъсеници и калинки. Остави ги да пълзят.

Най-лошото беше студът. Ако трепереше много силно, може би мъжът щеше да чуе и отново да я хване.

Мина доста време.

Усети, че наблизо нещо се движи. Животно.

Затаи дъх.

До нея достигна едно тихо „мяу“.

Котката се приближи в тъмното и застана до краката й. Беше пухкава и топла. Мъркаше силно.

— Маци — прошепна тя.