Кръвно отмъщение

— Ефенди, знам че мислите ти са по-милосърдни от нашите. Веднъж вече полагах клетва за отмъщение, на времето при Шот Джерид (Става дума за приключения край соленото езеро в Тунис, Шот Джерид, откъдето започва драматичното действие на големия шесттомен роман през Ориента и Балканите „Под сянката на падишаха“. Първата му част „През пустинята“ среща Кара бен Немзи, Халеф и Омар. Б. пр.), под чиято кора от сол изчезна моя баща, но по-късно не пожелах смъртта на убиеца, а само го ослепих. Но този път няма да знам що е милост и ще потопя ръката си в кръвта на Абд ал Кахир, тъй както сега потопих ръката си в кръвта на убития. Ще ми помогнеш ли?

Да помогна за едно ответно убийство? Аз, християнинът? Не! И все пак можех да кажа да, понеже знаех, че не шейхът е убиецът, а Масуд беше убит от неговите хора, макар и по негово поръчение. Ето защо отговорих:

— Да, шейхът ще умре, в случай че той е убиецът. И аз ще го преследвам! Трябва да го намеря! Ще рискувам и живота си само и само да си възвърна моите пушки!

Втора глава Ал Лакит

Когато се върнахме при Халеф, той беше вече дошъл на себе си. Като държеше с ръце главата си, която силно го болеше, дребосъкът ме посрещна с думите:

— О, сихди, какво стана! Главата ми бучи като водопад, но това няма значение, защото все ще спре да бучи, а Масуд е мъртъв. За малко и ти да се простиш с живота си. А тогава и аз щях да умра от мъка и скръб по теб. Ханех, най-добрата от всички жени, щеше да стане тъжна вдовица, а Кара, моят син, — клето сираче. И за всичко щеше да е виновен този Абд ал Кахир, шейхът, убиецът и разбойникът! Дано Аллах го изпрати в онази част на ада дето катранът най-силно ври!

— Но и аз не се отървах толкова леко, както си мислиш — отвърнах му аз. — Тези типове отмъкнаха пушките ми.

При последните ми думи, забравяйки болките си, Халеф скочи на крака и буквално изкрещя:

— Пушките ти? Които толкова често са ни спасявали живота? И които изобщо са незаменими? Вярно ли е, сихди?

— За съжаление.

— Тогава нека Аллах все още не изпраща шейха в ада, а да почака докато му вземем пушките! Ще си ги възвърнеш, нали?

— Съвсем сигурно!

— Само така, само така, сихди! Тези карабини са те придружавали по целия свят и при всички народи на земята, а когато се разнасяше гласът им, винаги сме излизали победители и от най-опасните положения. Че какво сме без тях? Хора без ръце и крака, птици без крила и лули без огън! Непременно трябва да ги вземем обратно, непременно, ако ще да са ги скрили по най-добрия и хитър начин! А попаднат ли ни веднъж в ръцете, тогава така ще цапардосам по главата Абд ал Кахир, че съвсем сигурно няма да се свести от удара като мен.

— Защо не беше по-внимателен? Нали знаеше, че му нямах доверие?

— О, този кучи син се държа толкова дружелюбно и хрисимо, че кажи-речи съжалих за толкова лошите си подозрения, които таях срещу него.

— Сега разбирам ходовете му. Първо е завел Масуд в ръцете на хората си, а после без да бъде забелязан от молещите се хадедихни, се е върнал тук, за да вкара и теб и мен в същата клопка. Тъй като те е заварил сам, те е проснал на земята, за да може веднага щом се върна да ме застреля с твоята пушка. Не е негова вината, че още преди това хората му ме спипаха, а после избягаха от хадедихните. Вече нямаме коне и ще трябва да вървим пеша до Басра.

— Лоша работа. Ако имахме ездитни животни, можехме незабавно да тръгнем по следите на убийците и щяхме да ги догоним.

— Ще ги намерим и без да ги преследваме по петите. Нали знаем кои са, а шейхът на мунтафиките няма как да изчезне в дън земя. Щом стигнем Басра веднага ще отидем при мютесарифа (Окръжен управител, губернатор. Б. пр.) и ще му разкажем случилото се. Той е длъжен да ни помогне.

— Ако Аллах даде да пожелае!

— Трябва да пожелае, защото аз съм под закрилата на падишаха. Ти събра ли достатъчно сили, за да можем да тръгнем обратно?

— О, щом чух за изчезването на пушките ти, бързо оздравях. Можем да вървим.

— Добре! Но не бива да оставяме мъртвите без охрана. Мютесарифът ще изпрати чиновници, които трябва да установят и зафиксират фактите. Засега ще оставим Масуд където е, а после ще се върнем заедно с онези служители, за да го погребем.

Омар бен Садек се обади:

— Масуд ми беше роднина и както се заклех да отмъстя за него, така и ще остана при трупа му, докато се върнете.

Той се отдалечи без да изчака съгласието ми, а ние поехме на път за Басра. Най-искрено признавам, че изчезването на пушките ми ме засегна не по-малко от смъртта на Масуд. Халеф бе казал самата истина. На тези оръжия дължахме много от нашите успехи, а често дори и живота си. Какви услуги ми е вършила особено карабината „Хенри“ и то не само на мен! Действително бях твърдо решен, да рискувам и живота си, само и само, да си я възвърна.