Кръвно отмъщение

Когато пристигнахме в Басра започнахме да търсим Масуд и го намерихме без кой знае какви усилия, защото някогашният толкова голям и значителен град днес наброяваше едва десетина хиляди жители (Разказът е написан през 1895 година. Б. нем. изд.) и отделни хора не можеха толкова лесно да потънат в тълпата. Той беше вече продал камилската вълна на добра цена и на следващия ден щеше да си получи парите.

Отправих се към пристанището в северната част на града, за да се огледам за някой тръгващ надолу по реката кораб, ала за съжаление узнах, че трябваше да чакам още няколко дни. Какво ли можех да правя през това време? Навярно незапознатият с Ориента човек щеше да си намери някакво занимание в Басра през тези броени дни, но на мен селището не бе в състояние да предложи каквото и да било. И разбираемо е защо се зарадвах когато хадедихните решиха да отидат до Кубет ал Ислам, за да почетат духовете на умрелите прадеди на Ибн Риза. Кубет ал Ислам, в превод Кубе на исляма, е името на стария град Басра, който се намира приблизително на петнайсетина километра югозападно от новия Басра и някъде до средата на четиринадесети век се е смятал за един от четирите рая на мюсюлманите. След Багдад този град играе най-значителната роля в приказките от Хиляда и една нощ и точно тук в четвъртото столетие прочутият Ибн Риза е основал една от първите мохамедански академии на науките. Ето защо рядко ще срещнете някой, „истински правоверен“, който да е бил в новия град Басра без да е направил екскурзия до Кубет ал Ислам, което макар да не се смята за задължение е все пак достойно за похвала.

За да прекарам някак времето реших да участвам в това пътуване, което трябваше да се състои на следващия ден, когато Масуд окончателно щеше да приключи своята сделка. Тъй като бяхме дошли с келека естествено нямахме коне, но тук винаги можеше да се наемат магарета, а между тях както и в Багдад често се срещат и такива с бял косъм, нещо което иначе е голяма рядкост. Ето защо не потърсих още същия ден ездитни животни, а за това по-късно щяхме горчиво да съжаляваме.

Всички бяхме наели едно жилище, разположено недалеч от „Маргил“ или Кут-и-Френги, както наричат английското консулство, намиращо се в най-хубавата сграда на цяла Басра.

На следващото утро Масуд отиде при купувача на вълна и парите му бяха изплатени. Бях го посъветвал да ги вземе по-късно, понеже в момента не му трябваха, а дори по време на едно толкова кратко пътуване, каквото смятахме да предприемем, човек никога не е застрахован от неприятни срещи, обаче той не се вслуша в думите ми. След като се върна аз се наканих да изляза, за да наема необходимите ни хамир (Мн. ч. от химар — магаре. Б. нем. изд.), ала той ми каза:

— Няма нужда, ефенди. Свободният арабин не обича да язди на магаре, а един толкова прочут емир като теб съвсем не бива да се качва върху толкова ниско седло. Ще яздим коне.

— Да не би вече да си ги осигурил? — попитах го.

— Да.

— От кого?

— От Абд ал Кахир, прочутия шейх на арабите мунтафик.

— Това е наистина един прочут и съвсем достоен за доверието ни човек, но се учудвам, че той се впуска в подобна сделка. Обикновено толкова знатните воини не дават конете си под наем.

— Прав си. И наистина не ни ги дава под наем, а ни ги предоставя безвъзмездно, защото се радва, че може да ти услужи.

— На мен ли? Че кой ме познава тук? Той чувал ли е за мен?

При тези думи моят дребничък хаджи Халеф, който не пропускаше подобни случаи да ме възвеличае, а естествено да възвеличае и себе си, бързо се намеси:

— Сихди, как можеш да задаваш подобни въпроси? Нима забрави какви подвизи сме вършили заедно? Има ли макар един, единствен човек, който да се мери с нас? Ние сме великани на смелостта и дързостта и всичко живо около нас изглежда джуджеподобно. Имената ни се носят над всички страни, а за делата ни се говори във всички къщи и шатри. Защо Абд ал Кахир да не знае, че ти си непобедимият емир Кара бен Немзи Ефенди, който е под непреодолимата ми закрила?

— Халеф, стига си преувеличавал! Възможно е да е чувал нещо за предишните ни преживявания, но откъде ще знае, че сега сме тук и се каним да пътуваме до Кубет ал Ислам?

— От мен — отговори Масуд. — Аз му казах.

— Къде го срещна?

— При търговеца тъкмо когато си вземах парите.

— Бил е при него? И видя ли че получаваш толкова голяма сума?

— Да.

— Тогава бъди предпазлив и не я носи у себе си!

— Ефенди, как може да имаш такова мнение за Абд ал Кахир! Той е почтен човек, при когото ще сме в по-голяма безопасност отколкото където и да било другаде по земята. А и на кого ли бих могъл да поверя парите си докато се върна?

— Нека някой от вас остане тук и на него ще дадеш да пази сумата.

— Никой няма да се съгласи, защото това би означавало да пропусне да извърши едно похвално дело.

— Хмм! Познаваш ли лично Абд ал Кахир?

— Не.

— Значи не можеш да знаеш дали действително е бил той. Кога ще дойде с конете си?

— След един час.

— Хмм! Тогава ми се ще междувременно да отида при търговеца и да се осведомя дали арабинът, който го е посетил наистина е бил Абд ал Кахир.