Кръвно отмъщение

Тъй като вече знаехме с кого си имаме работа, нямаше защо да бързаме и можехме тук в Мангашания да изчакаме шейха на мунтафиките, за да продължим пътя си заедно с него и хората му. Незабавното преследване на убийците беше станало безпредметно. И Халеф се съгласи.

Срещу минимално заплащане жителите на Мангашания ни донесоха храна и изобщо проявяваха към нас голямо внимание. Към мен се отнасяха с нескрита боязън и неведнъж забелязах, че погледите им се втренчваха в лицето ми с много особен израз. Дали външността ми им беше описана? Можеше да го е направил само убиецът, който е бил убеден, че ще го преследвам. Това още повече засили подозренията ми.

Малко след обед пристигна Абд ал Кахир със своите мунтафики и хадедихните. Не беше вярвал, че ще ме завари тук. Когато му разказах каквото бях научил, той възкликна:

— Сега разбирам, емир! Шейхът на хадеш-арабите е разбойник и напълно може да се очаква от него да е бил убиецът. Аллах ще го унищожи задето е дръзнал да злоупотребява с почтеното ми име. Незабавно ще препуснем подир него. Знам пътя до Уади Башам, макар все още да не съм бил там.

Веднага тръгнахме и яздихме до падането на нощта. После се разположихме да бивакуваме насред пустинята. Помолих шейха да постави стража. Той се изсмя и не го направи. Но тъй като имах навика никога да не пропускам тази предохранителна мярка, с помощта на жребий между хадедихните разпределихме кой кога щеше да стои на пост. Самият аз с един от тях застъпих първа смяна. След два часа бяхме сменени от Халеф и Омар и легнахме да спим. Но скоро бях събуден от изстрел. Скочих на крака и попитах кой е стрелял. Обади се Омар. Видял да се промъква някакъв тъмен силует и му подвикнал. След като не получил отговор стрелял по него. Сам не знаел дали е било човек или животно.

Предпазливо претърсихме близката околност и намерихме един много добре въоръжен бедуин, улучен от куршума на Омар. Беше мъртъв. На светлината на няколко клечки кибрит за наше учудване в него разпознахме един от разбойниците, преследвани от нас.

— Виждаш ли колко съм бил прав, когато разставих постове — обърнах се към шейха. — Те са ни очаквали и тайно са се промъкнали наблизо, за да ни нападнат. Сега ще трябва да поставим двойна стража.

Така и направихме. До разсъмване срещу нас не бяха предприети други враждебни действия. Щом се развидели, наоколо забелязахме отпечатъци от стъпките на бандитите, чието нападение бе осуетено единствено от бдителността на Омар. Новите следи извиваха наляво от досегашната посока.

— Искат да ни отклонят — каза шейхът, — ама няма да успеят. Няма да ги следваме по петите, а ще яздим право към Уади Башам.

Съгласих се и продължихме в старата посока. През целия ден пътувахме из местности, които макар да не заслужаваха съвсем да се нарекат пустиня спокойно можеха да се намират сред Сахара. Привечер стигнахме до пътя на керваните, водещ от Уазит към Дзул Ошар и се настанихме да прекараме нощта край един кладенец, който имаше достатъчно, но лоша вода. На следващото утро продължихме пътя си. Мислехме да стигнем близо до Уади Башам и там да издебнем убийците. Но писано било да стане иначе.

Все още не бе станало пладне, когато забелязахме група ездачи, приближаващи се към нас от ляво под остър ъгъл. Бяха само четирима души, може би една част от хората, които очаквахме. Взехме пушките си в ръка и спряхме, за да им дадем възможност да ни догонят. Те пришпориха конете си в галоп и скоро разбрахме, че сме се излъгали. Когато казвам „сме“ нямам предвид мунтафиките, защото щом шейхът можа да различи лицата на приближаващите се ездачи, извика:

— Те са, емир, те са! Онзи дето препуска начело е Хуман бен Джихал, шейхът на арабите хадеш.

— Добре ли го познаваш?

— Да.

— Тогава шейхът на Мангашания ни е излъгал, понеже тези мъже не бяха сред нападателите при Кубет ал Ислам.

— Какво? Как? Не са ли тези?

— Не.

— Тогава нека Аллах прокълне лъжеца! Ще заповядам да го накажат.

Четиримата араби от племето хадеш се приближиха и ни поздравиха. След като предводителят им се осведоми за причината и целта на пътуването ни, сметнах че ще е най-разумно да му кажа истината. Вярно че и той приличаше на истински бандит, но всички тамошни бедуини са си повече или по-малко разбойници.

— Аллах у’Аллах! — засмя се той, след като ме изслуша. — Не ви се сърдя, че сте ме взели за онзи мерзавец, но те уверявам, че аз щях по-добре да си свърша работата. Но много ми се иска да разбера с кого ме бъркате. Няма ли да ми го опишеш?

Изпълних желанието му. Щом споменах за двата белега, той възкликна:

— Машаллах! И се спускаха косо през челото му от дясно на ляво, така ли?

— Да.

— Само той ли имаше такива белези?

— Не. Всичките му хора ги имаха.

— Тогава знам кой е той!

— Е, кой е? — попитах изпълнен с голямо напрежение.

— Той е… но чакай! — прекъсна го шейхът на хадешите, а по лицето му се изписа дебнещ израз. — Ще го преследвате ли?

— Да.

— И ако е необходимо ще стигнете чак до неговото село?

— Сигурно!

— Тогава ми обещай нещо!

— Какво?

— Че ще яздите по пътя който ви опиша.