Крайбрежие

— Искам момчетата ми да получат най-доброто образование, папа — заяви Адриен. — Искам да знаят кои са. Струва си да се жертвам за това. Да можеше само маман да види… — тя млъкна, за да ме погледне. — Знаеш я каква беше — каза. — Никой не можеше да й казва какво да прави. Дори не позволяваше да й дадеш пари. Беше прекалено упорита.

Погледнах сестра си, без да се усмихвам. Спомних си колко се гордееше майка ми с работата си на чистачка, как ми разказваше за ризите от „Хермес“, които гладеше, и за костюмите от Шанел, които прибираше от химическо чистене, как когато намираше пари, паднали зад възглавниците на дивана, винаги ги оставяше в пепелника, защото да ги вземе би означавало да открадне.

— Ние й помагахме с каквото можем — продължи Адриен, като погледна Дебелия Жан. — Знаеш това, нали, папа? Толкова се тревожехме за теб, сам-самичък тук, папа.

Той направи заповеден жест: още кафе. Аз налях.

— Известно време ще останем в Нант. Докато се уредим. Марен има чичо там, братовчед на Клод, Аман. Той също се занимава с търговия на антики, вносител е. Ще ни помогне да се уредим, докато намерим нещо по-постоянно.

Марен кимна.

— Поне ще знаем, че децата са в добро училище. Малкият Жан-Франк почти не говори френски. Пък и двамата трябва да се научат да четат и пишат.

— А малкото бебе? — спомних си, че тя беше бременна, когато майка ми почина. И въпреки това изобщо не личеше да е раждала наскоро. Адриен открай време беше много слаба, но сега дори повече. Забелязах крехките костеливи китки и ръце, малките сенки под скулите й.

Марен ме погледна, сякаш ме обвиняваше.

— Адриен направи спонтанен аборт в третия месец — каза той носово. — Не говорим за това.

Изрече го така, сякаш аз лично бях допринесла за това.

— Съжалявам — промърморих.

Адриен се усмихна със свити устни.

— Няма нищо — каза тя. — Само една майка може да разбере — сестра ми протегна тънка мургава ръка и погали главата на едно от момчетата. — Не знам какво щях да правя без моите ангелчета.

Момчетата се изкикотиха и зашушукаха нещо на арабски. Дебелия Жан не можеше да им се нагледа.

— Можем да ги доведем пак през празниците — предложи Адриен с по-бодър глас. — Можем да дойдем на хубава дълга почивка.

31

Останаха два часа. Адриен огледа къщата от горе до долу. Марен се разходи из изоставения двор, а Дебелия Жан запали „Житан“, остана да пие кафе и да гледа момчетата със светнали пеперудено сини очи.

Тези момчета. Не биваше да се учудвам. Той винаги бе мечтал за синове и пристигането на Адриен, майка на двама синове, внезапно унищожи началото на уютното ни съжителство. Дебелия Жан следеше децата с втренчен поглед, като от време на време разрошваше дългите им коси, отдалечаваше ги от огъня, когато играта им се преместваше прекалено близо до него, събираше разпилените им вълнени дрехи и ги сгъваше на един стол. Чувствах се неспокойно, неловко, седях срещу бавачката и нямах какво да правя. Шепата пясък, изсипана в джоба ми, сърбеше, нетърпелива да излезе навън. Бих предпочела да се върна обратно в Ла Гулю или на дюните, където можех да се усамотя, но погледът на баща ми ме хипнотизираше. Този поглед трябваше да бъде предназначен за мен.

Не можех повече да мълча.

— Тази сутрин ходих в Ла Гулю.

Никаква реакция. Франк и Лоик се боричкаха и се търкаляха като кутрета по пода. Бавачката се усмихна свенливо, но очевидно не разбра нито дума.

— Реших, че приливът може да е довлякъл нещо.

Дебелия Жан надигна чашата си и за миг лицето му се изгуби в нея. Чу се тихо сърбане. Остави празната чаша пред себе си и ми я посочи с жест, който означаваше „още“.

Не му обърнах внимание.

— Виждаш ли това? — аз извадих ръка от джоба си и я разтворих пред него. Пясъкът лепнеше по дланта ми.

Дебелия Жан настойчиво посочи чашата си.

— Знаеш ли какво означава това? — чух се да повишавам рязко тон. — Интересува ли те?

Отново същият жест. Франк и Лоик ме наблюдаваха със зяпнала уста, забравили за играта си. Дебелия Жан гледаше през мен, безизразен и неподвижен като великденска статуя.

Изведнъж изпитах гняв. Всичко се беше объркало: първо Флин, после Адриен, а сега и Дебелия Жан. Тръснах каната на масата пред него, като разлях кафе по покривката.

— Искаш ли? — сопнах му се аз. — Сам си налей! Или ако искаш да го направя вместо теб, така кажи. Знам, че можеш. Хайде. Кажи ми!

Мълчание. Дебелия Жан пак се загледа през прозореца, без да ми обръща внимание, без да обръща внимание на никого. Сякаш се бе върнал към предишното си състояние и целият ни напредък беше отишъл напразно. Срамежливата бавачка гледаше в коленете си. Отвън чувах гласа на Адриен, звънлив от смях или въодушевление. Започнах да прибирам закуската от масата, като струпвах с трясък чиниите в мивката. Излях в нея останалото кафе, като се надявах да чуя възражение, но такова нямаше. Мълчаливо измих чиниите и ги избърсах. Очите ми пареха. Докато бършех масата, сред трохите имаше пясък.

32