Ковачница на мрак

— Законите решават кои форми на потисничество са позволени, милорд. И поради това тези закони са слуги на хората, облечени във власт, хората, за които потисничеството е дадено като право над онези, които имат малко или нямат никаква власт. А сега да се върнем ли на изкуството, милорд? Оголена до костите ѝ, критиката е форма на потисничество. Предназначението ѝ е да манипулира както твореца, така и публиката, като налага правила на естетическо възприемане. Любопитно, първата ѝ задача е да омаловажи възгледите на тези, които одобряват определена творба, но са неспособни или не желаят да изрекат основанията си да го правят. Понякога, разбира се, някой от тези зрители се хваща на въдицата и се обижда от това, че го пренебрегват като невежа, в който момент критиците вкупом се нахвърлят да унищожат въпросния глупак. Но на друго ниво критиката е актът на хората на власт в защита на интересите им, а тези интереси не са нищо повече от абсолютно потисничество чрез контрол върху личния вкус.

Урусандер седеше съвсем неподвижен, забил върха на ножа в резенче месо, застинало на път към устата му. Когато Кадаспала завърши, той остави ножа, отново взе чашата си и каза:

— Но аз не съм критик.

— Да, милорд, и точно затова казах, че не съм любопитен за мнението ви. Любопитен съм за мненията на критици. Но мненията на хора, за които няма никакъв друг критерий освен естетическото чувство, ме интересуват.

— Пий вино, Кадаспала — изсумтя Урусандер. — Току-що си го заслужи.

Художникът отпи съвсем малка глътка.

— Други вечери, когато седим тук — каза намръщено Урусандер, — довършваш сам цяла гарафа.

— Други вечери, милорд, ми се налага да слушам военни истории.

Урусандер се засмя и смехът му сепна слугите с гръмовния си тътен. Някъде в кухнята нещо тресна на каменния под.

— Виното — каза Кадаспала — е изключително, милорд.

— Нали? А знаеш ли защо не съм го поднасял до тази вечер?

— Всяка сутрин, милорд, проверявам шишенцата си с почистващ спирт, за да се уверя, че Хун Раал не ги е плячкосал.

— Точно така, творецо, точно така. Хайде сега да ядем, но бъди разумен. Нека тази нощ пораздвижим умовете си в диалог.

Кадаспала отговори съвсем искрено:

— Милорд, дано да наддумаме тези свещи и само това да е мярката за отминаването на вечерта.

Очите на Урусандер бяха присвити и замислени.

— Бях предупреден да не очаквам нищо освен гадно и кисело отношение в компанията ти.

— Само когато рисувам, милорд. Само когато рисувам. Е, сега, ако благоволите, интересно ми е да чуя мислите ви за работата ми дотук.

— Мислите ми? Имам само една, Кадаспала. Нямах представа, че съм толкова прозрачен.

Кадаспала едва не изтърва бокала — само бързата намеса на един слуга го спаси.

Енесдия, дъщеря на лорд Джаен от дома Инис, стоеше намръщена пред посребреното огледало. За боята в роклята ѝ казваха, че идвала от кореноплоден зеленчук, който, щом се свари, правел тъмен и чист пурпур.

— Цветът на кръвта — каза тя. — По това ли са полудели всички в Карканас?

Шивачката в отражението до нея изглеждаше мрачна и пребледняла, почти безжизнена.

Седнал отляво на малко канапе, Крил от дома Дурав се покашля по начин твърде познат на Енесдия. Тя се извърна към него, повдигна вежди и рече:

— Е, и за какво ще спорим тази сутрин? За кройката на роклята? За дворцовия стил? Или косата ми те ужасява толкова? Между другото, харесва ми къса. Колкото по-къса, толкова по-добре. И защо, впрочем, ти трябва да недоволстваш за това? Сякаш не точно ти си беше пуснал косата дълга като конска опашка само за да се нагодиш към модата на деня. О, не знам защо изобщо те поканих.

Умерена изненада заигра по гладките черти на лицето му за много кратък миг, след което той кривна рамене.

— Просто си помислих, че е по-скоро цинобър, отколкото пурпур. Или очите ни се променят?

— Идиотски суеверия. Цинобър… добре.

— Жените на Бягащите псета го наричат Родено от огнището, нали?

— Защото не варят корена, глупако.

— О, бих казал, че името е по-многозначително от това.

— Нима? Нямаш ли къде да отидеш, Крил? Да обучаваш някой кон? Да наточиш някой меч?

— Каниш ме само за да можеш да ме отпратиш? — Младият мъж се надигна изящно. — Ако бях някоя чувствителна душа, можеше да се обидя. Впрочем, познавам тази игра — играли сме я през целия си живот, нали?

— Игра ли? Каква игра?

Той вече беше тръгнал към вратата, но спря и я изгледа през рамо. Имаше нещо тъжно в кривата му усмивка.

— Надявам се, че ще ме извиниш. Имам да наточа меч и да обучавам кон. Макар че, бих добавил, изглеждаш прелестно в тази рокля, Енесдия.

Докато си поемаше дъх и умът ѝ търсеше трескаво някакъв смислен отговор — който можеше дори да го дръпне обратно за нашийника, — той излезе.

Една от шивачките въздъхна и Енесдия я скастри:

— Престани, Ефала! Той е заложник в този дом и ще му се отдава най-високо уважение!

— Съжалявам, господарке — прошепна плахо Ефала. — Но той каза истината — изглеждате прелестно!

Енесдия погледна отново размътения си образ в огледалото и промълви:

— Но мислиш ли, че той ще я хареса?