Коледа

— Един дявол знае! Не съм присъствал, когато Уотър е открил кражбата, тъй че не знам какво се е говорило там. Когато се появих малко по-късно, чух само как този човек подканяше шерифа да ме арестува. Изглежда, подозренията бяха паднали върху него и очевидно той искаше да се оправдае, прехвърляйки ги върху мен. Веднага си плюх на петите.

— А може би щеше да постъпиш по-добре, ако беше останал,а?

— Не. Ако ме бяха арестували, всички обстоятелства щяха само да подсилят подозренията срещу мен.

— Well! Но аз продължавам да твърдя, че този Майер не е това, за което се представя. Предположението ми се подкрепя и от факта, че той умее да стреля толкова майсторски.

— Всичко беше случайност.

— Не е. Който при толкова малко изстрели си позволява нарочно да изпрати един куршум встрани, той знае много добре, че после няма да допусне нито една грешка.

— Не може да се твърди със сигурност дали е било нарочно, или не.

— Но аз го твърдя! Ами ако е някой уестман, който само се е предрешил и се преструва?

— Pshaw!

— В такъв случай на него непременно ще му хрумне да поразпита повечко за нас. Не си оставил нищо, което би могло да ги насочи към дирите ни, нали?

— Не съм.

— Инструментите ти?

— Хвърлих ги в реката.

— Ами куфарчето?

— Изгорих го.

— Беше си водил някакви бележки. Още ли са в теб?

— Не. И тях изгорих, защото събитията в Уестън ме направиха по-предпазлив.

В случая проповедникът лъжеше, защото както куфарчето с инструментите, така и бележките му, бяха попаднали в ръцете ни. Той премълчаваше истината просто за да си спести упреците.

Лесно можете да си представите, че изненадата ми да се натъкна на проповедника тук, край Лейк Джоун, не беше никак неприятна. Дори нищо по-радостно не можеше да ми се случи. Сега отведнъж разбрах кои бяха петимата ездачи. Не беше трудно да се отгатне.

В кражбата на златото в Уестън бяха участвали трима души:

проповедникът, самият взломаджия, както и онзи тип, дето е стоял долу на двора и е поемал спусканото отгоре злато. Един от последните двама е бил непознатият, с когото в помещението за посетители на хотела проповедникът беше разменял споменатите съзаклятнически погледи. Човекът, който седеше сега до него, изглежда, беше предводителят на този „незаменим“ детелинов лист. Предполагах го по начина му на изразяване.

Вече бях узнал, че двама души, чичо и племенник, щяха да бъдат подмамени до някакъв си файндинг-хоул в планините. Петимата яздеха също към планините, и то по пътя, указан в бележката, която бяхме намерили в куфарчето на проповедника. Никак не беше трудно да се отгатне, че в случая си имахме работа с това тъмно начинание. Тук се бяхме натъкнали на тримата негодници и на техните две жертви. И ако не се лъжех в предположението си, тримата, които бяха избързали напред, бяха чичото, племенникът и третият участник в разбойническата банда.

Тези размисли ми минаха светкавично през главата, защото трябваше да посветя цялото си внимание на разговора и да не изпусна нито дума от него.

— Умно си постъпил, като си унищожил всичко. Че нима ти беше възможно по време на бързото ти бягство да грабнеш куфара и да мъкнеш и него? — бе следващият въпрос към проповедника.

— Да, възможно беше, защото онези типове бяха достатъчно глупави да ми оставят необходимите минути. После забелязах, че са по петите ми, ала все пак преднината ми беше вече толкова голяма, че нямаше как да ме догонят.

— Сигурно Уотър незабавно се е лепнал по петите ти.

— Без съмнение, но може само да ме разсмее. Вярно, че този човек се смята за добър уестман, но най-вероятно веднага е изгубил дирята ми.

— Хмм! Когато дяволът поиска, понякога и най-големият глупак става умен и разсъдлив.

— Pshaw! Пътуването ни с железницата прекъсна дирята ни на толкова голямо разстояние, че тя не може да бъде открита дори и от Винету или Олд Шетърхенд.

— Не се изхвърляй чак толкова!

— Казвам истината! Изобщо няма да намериш толкова мъдра глава, която да е в състояние да открие местата, където се качихме и слязохме от влака. Разкриването на обира ме тревожи толкова малко, колкото и убийството на онзи Уели, на когото пронизахме гърдите с куршум от брега на Плат и после падна от сала си във водите й. Той няма да може да разкаже нито кой му изпрати куршума, нито кои са хората, измъкнали по-късно сала със златото на брега. Ама че улов! Почти двайсет хиляди долара! Без да смятаме онези килограм и половина по-едри златни зърна, с които хвърлихме въдицата на стария Лахнер. Вече не е ли време да се промъкнем до нашите хора?