Коледа

— Така си го мислехме и всички ние, ала никой не се оказа в състояние да ми каже нещо по-определено. Разпитвах и тук, и къде ли другаде не обиколих. Бях и в Сейнт Луис, където в търговските кантори има хора, от които човек може да очаква някакво обяснение. Разпитах над сто уестмани, ловци, трапери и други познавачи на индианските обичаи, ала отговорът им винаги бе само едно поклащане на главата и признанието, че това било само някакво обикновено парче кожа и нищо не означавало. И все пак то трябва да значи нещо, защото го донесе един индианец и каза, че е за скуоу (Омъжена жена. Б. пр.) на Нана-по, а така наричат мъжа ми.

— Но нали споменахте, че сте нямали ни вест, ни кост от мъжа си! Защо премълчахте посещението на червенокожия?

— Защото не би имало никакъв смисъл да ви разказвам за него. Невъзможно е да знаете онова, което стотина уестмани не успяха да ми кажат. Значението на кожата ще си остане загадка, докато по тези места се появи някой мъж като Олд файерхенд или Олд Шетърхенд, когото веднага бих посетила, за да му я покажа.

— В такъв случай може да чакате и години, преди някой такъв човек да пристигне най-случайно в Уестън или в някое от близките селища.

— За съжаление! Но разправят, че Олд Шетърхенд, а даже и Винету, са се мяркали вече веднъж в Джеферсън Сити.

— Парчето кожа още ли е у вас?

— Да.

— Може би ще е достатъчно да го покажете и на мен.

— На вас ли?… Е, нямам нищо против! Вижте го, за да можете после да разправяте, че сте държали в ръцете си истински индиански тотем. Ще отида да го взема.

Тя донесе парчето и ми го подаде. То беше сгъната на четири кожа с големината на нормален хартиен лист. Нито от едната, нито от другата страна се забелязваше какъвто и да било знак, по който можеше да се направи изводът, че има някакво значение. Въпреки всичко за мен нещата веднага се изясниха.

— Е? — попита ме тя усмихнато. — Най-обикновено парче кожа, нали?

— Не.

— Не ли? Тогава наистина съм любопитна да чуя какво мислите. Но естествено отсега съм сигурна, че ще е нещо погрешно.

— Струва ми се, поне веднъж един немски писател може да докаже на цял куп уестмани, че в този случай ги слага в джоба си. Парчето кожа представлява писмо.

— Какво? Лъжете се! Заблуждавате се! — припряно възкликна тя. — Та по него не се вижда абсолютно нищо!

— По него не, обаче вътре в него.

— Вътре ли? Че да не би едно парче кожа да може да е кухо?!

— Всъщност то се състои от две парчета.

— Невъзможно! Би трябвало да се усети на пипане, а също и да се забележи по краищата.

— Ами! Пред нас са две много фино обработени парчета от кожата на миеща мечка, които много внимателно са слепени. Едното от тях е писмото, а другото само го покрива.

— А защо са залепили отгоре тази „покривка“?

— За да се запази написаното.

— Същото са могли да постигнат например и като го навият на руло.

— Покривното парче кожа служи и за нещо друго, което ми причинява безпокойство.

— Защо?

— Индианецът, донесъл писмото, е ваш враг, а следователно е бил такъв и на вашия съпруг. Всъщност по какъв начин получихте кожата?

— Не си бях у дома. Той я е донесъл и е казал, че била за скуоу на Нана-по. После побързал да си отиде. Разпитвах за него, но индианецът не е останал нито минута повече в града.

— Значи съм прав. Писмото е направено така, че да е необходимо известно време да го отворите и прочетете, а този срок е напълно достатъчен за приносителя му да изчезне. Съдържанието на посланието сигурно не е никак благоприятно за вас.

— За Бога! Да можехте само да го отворите!

— Мога!

— Би било невероятно чудо, след като толкова големи специалисти нищо не разбраха от него.

— Били са набедени специалисти. Знаете ли какво разбират под „подострям кожа“ хората, които се занимават с обработката й?

— Не.

— С много остър нож ръбовете се изтъняват така, че да се залепят по-добре и никой да не може тъй лесно да забележи двете парчета, от които е направена кожата. Истинският специалист обаче веднага ще напипа, че краищата й са по-тънки.

— Но нали би трябвало да се усети, че в средата кожата е двойна.

— Тя и там е залепена.

— Няма ли да се повреди написаното, докато със сила дърпаме двете парчета, за да ги разделим?

— Няма да използваме сила, а ще ги накиснем във вода.

— Но нали и знаците ще се размият!

— Няма, защото не са изписани с водоразтворима боя. Моля ви, дайте ми ножица и донесете паница с вода!

Когато получих и двете неща, аз внимателно изрязах ръбчетата на коженото парче и от четирите му страни, а после го накиснах в напълнената с вода паница. След това трябваше да чакаме, докато се разтвори лепилото. Междувременно имахме време с помощта на слаб огън леко да загреем желязната плоча на печката, за да изсушим върху нея „писмото“.