Коледа

— Значи само четиристишия! Това прави двайсет и осем гроша за строфа и седем гроша за всеки ред! И на всичко отгоре честта да извоюваш първата награда! А аз си въобразявах, че върша кой знае каква… е, почакайте малко! Знаете ли стихотворението си наизуст?

— Да.

— Кажете го! Искам веднъж да чуя едно стихотворение, спечелило първа награда от трийсет талера!

Докато той продължаваше енергично да се разхожда нагоре-надолу, аз застанах в единствения свободен ъгъл и започнах да декламирам:

На блага вест съм приносител,

Бог прати ни небесен гост,

роди се нашият Спасител,

при нас дойде Исус Христос!

Ликуват в химни небесата,

звезди понасят в миг вестта

тамян ухае в кандилата,

в молитва свеждат се чела.

От църквите надалече

ехти тържествен меден звън

и звуци на хорал провлечен

тъй нежно носят се навън.

И пак е…

— Чакайте, чакайте! — припряно ме прекъсна той. — Стихотворението ми изглежда хубаво, даже много хубаво, но трийсет и два куплета… това е твърде дълго. Трябва да ви кажа нещо и не мога да чакам, докато стигнете до края му. Ето, я погледнете тук! Познато ли ви е това?

Той ми подаде печатна нотна тетрадка и впери в мен изпълнения си с напрежение поглед. Беше партитурата на мотет, където различните щимове бяха отделно отпечатани. Зачетох началото на текста: „Виж, възвестявам ви голяма радост…“

— Не четете това, не това, а заглавието! — нетърпеливо настоя той.

Изпълних желанието му и се стреснах, но от радост, защото беше моят мотет, изчезнал по толкова необясним начин.

— И това е нещо, и това е нещо, нали? — тържествуващо каза той. — Напечатаната музикална композиция е далеч-далеч по-ценна от отпечатаното стихотворение. Всеки може да съчини някое стихотворение, като изсмуче няколко рими от пръстите си, ама композиция — това е съвсем друга работа. Нея не можеш да я изсмучеш от пръстите си, тя идва от другаде! В този случай човек трябва да е научил нещо повече и преди всичко да е имал много свестен учител. А добри и свестни учители могат да бъдат само господата кантори, които умеят да свирят на орган и да ръководят църковния хор. Църковната песен е най-възвишеното…

— Но, моля ви, господин кантор — прекъснах аз словоизлиянията му, — безкрайно съм учуден. Не съм композирал мотета, за да бъде отпечатан. Исках просто само да се упражнявам и той трябваше да си остане в чекмеджето. Но после внезапно изчезна. Как е попаднал в ръцете ви и откъде знаете, че аз съм го написал? Името ми липсваше върху оригинала.

— Вярно, съвършено вярно — засмя се той. — Но наистина ли си мислите, че не познавам почерка ви, както и почерка на Крюгер?

— Крюгер ли? — попитах аз. — Кой Крюгер имате предвид?

— Глупав въпрос! Естествено Крюгер, който преди време беше принуден да ви отстъпи първото място по успех заради вашата работа върху квинсептакорда. Искал е да си отмъсти, но сега ще го накажа, като го накарам да се пръсне от яд!

— Все още не ви разбирам.

— Тъй ли? Иначе не загрявате толкова бавно. Е, тогава ще трябва веднага да ви покажа две други неща. Поне на едното вероятно ще се учудите или пък и ще се ядосате. Ето най-напред това! Чий е почеркът?

Той ми подаде голям плик с пощенско клеймо, върху което беше написано името му. Нужно ми бе да хвърля само един поглед, за да мога да кажа:

— Писал го е Крюгер. Веднага се разбира.

— Да. Този тип дори не се е потрудил да си преправи почерка. Вероятно си е помислил, че ще захвърля плика, без да го погледна. А сега разгледайте внимателно това!

Беше партитурата на моя мотет. След като хвърлих само един бегъл поглед на петолинията, не открих какво имаше предвид. Тогава той ми обърна внимание на следното:

— Поставете хартията срещу светлината и ще забележите местата, където е трил с гума.

— Какво? Изтрил е някои места?

— Да, трил е, за да нанесе нарочно някои грешки. Смятам, че намеренията му са ви ясни!

— Но това би било отвратителна постъпка, такава подлост…

— Оставете сега това! — прекъсна ме той. — Сам се заех с тази работа. Здравата го притиснах и той се видя принуден всичко да си признае. Въпросът ще се разгледа на заседанието ни. Междувременно аз взех един препис, естествено без допълнително внесените грешки, и за ваше добро и за да ядосам Крюгер, изпратих мотета на издателя. Той го прие и знаете ли какъв хонорар ще ви изплати?

— Хонорар ли? Значи пак пари?

— Разбира се! Ноти срещу банкноти или срещу звънтящи монети. Така постъпвам аз. На първо време той отпечата петстотин екземпляра и за тях плати двайсет и пет талера. Е, значи за един екземпляр ще получите едва петнайсет пфенига, ала туй все пак е по-добре, отколкото ако мотетът бе останал безполезно да се търкаля в чекмеджето ви. Издателят ми изпрати книжни пари, но аз ги смених срещу монети, защото среброто издава по-хубав звук. Това са цял куп пари. Ето ги. Гледайте да не изпуснете някоя монета!

Той дръпна чекмеджето на масата, бръкна вътре с две ръце и после протегна към мен пълните си с талери шепи. Този втори съвсем неочакван дар на съдбата направо ме слиса. Той се засмя, напъха ми парите в двата джоба на панталоните и каза: