Коледа

Думите му предизвикаха голямо разочарование, последвано от всеобщо мълчание. Хората си пожелаха набързо „лека нощ“ и се завиха в одеялата си. Винету обаче не легна да спи. Бях убеден, че имаше какво да ни каже, но беше свикнал да не говори излишно. Фактът, че все още не желаеше да спи, бе за мен сигурен признак, че искаше да сподели нещо само с мен. Затова и аз останах да седя. Той изчака, докато сметна, че всички други са вече заспали, и тогава, за да не би да го разбере някой евентуално все още буден човек, ми каза на езика на апачите следното:

— Излезе така, както си мислех. Корнър знае къде е файндинг-хоулът на индианеца от племето панащи. Или той, или някой от спътниците му са го открили при някое изключително щастливо обстоятелство. Още вчера, когато видях, че следите им се отклониха насам, ми стана ясно, че в случая не става дума за плейсъра край Стихи Крийк. Онова находище е било изпразнено от Уотър и У ели.

— Щом нещата стоят така — отвърнах ме аз, — за мен е ясно следното: Корнър и съучастниците му са открили това находище тук, но не са могли незабавно да започнат експлоатирането му. Тръгнали са си, за да се върнат по-късно за златото. Пътят им ги е отвел до Стихи Крийк, където са се натъкнали на Уотър и Уели и са забелязали, че тези мъже също са намерили злато. Последвали са ги по петите, за да им го отнемат. Вече знаем как е станало това. Мерзавците са били на мнение, че новото им находище е възможно да бъде експлоатирано само чрез гмуркане, и са подлъгали стария Лахнер да дойде с тях, за да го принудят заедно с племенника си да свърши тази работа. Смятали са едновременно да направят двоен удар, като просто насила му вземат и чека.

— Да, така е. Моят брат е отгатнал истината. Преди малко аз реших да отида до плейсъра на онзи панащ и яздих докъдето ми беше възможно. После спънах моя жребец и продължих да се изкачвам пеша. Незабелязано стигнах до горе и видях белите да седят край потока точно до мястото, където водата тече над пълната със злато дупка. Това ме убеди, че находището им е известно.

— А старият Лахнер и Карпио знаят ли вече в какво положение са изпаднали?

— Не, защото не бяха вързани и все още носеха оръжията си. А нали, преди да им кажат какво мислят да направят с тях, ще трябва да ги разоръжат.

— Клетият Карпио сигурно изглежда твърде зле, а?

— Той е много болен. Ако го принудят да скача в ледената вода, още при първото си гмуркане ще умре.

— За Бога! Не бива да го допуснем! Ще трябва утре още рано сутринта да бъдем горе, преди да е станало късно.

— Нека моят брат не се тревожи! Няма да успеят чак толкова бързо да ги принудят за тази работа. Ще стигнем навреме.

— Искаше ми се още нещо да те попитам, но предоставям всичко на теб. Ти много добре знаеш какво правиш.

— Знам въпросите ти, преди още да си ги задал. Всичко съм обмислил най-подробно. Има само едно-единствено нещо, което не мога окончателно да реша. Затова ще помоля моят брат Шарли да ми даде съвет.

— Отгатвам за какво се колебаеш.

— Уф! Поразяващата ръка и Винету никога не могат да скрият мислите си един от друг.

— Не, не могат. Ние сме две тела, но имаме една душа. Ще ти кажа за какво си помисли току-що. Мислеше как да се запази тайната на файндинг-хоула на индианеца панащ.

— Уф, вярно е! Петимата бледолики, намиращи се сега там, я знаят. Тя може да се запази само с тяхната смърт. Но възможно ли е да убием Карпио и неговия чичо? Не! Имаме ли право да отнемем живота на Корнър, Шепард и Егли?

— Ние, не.

— Ние, не, защото не са ни направили нищо лошо, което да се наказва със смърт според законите, чиято валидност признаваме и аз, и ти.

— Хмм! Бихме могли да им отмъстим за убийството на Уели, но как да докажем, че те са го извършили? Ако не се намери друг съдия освен нас, ще бъдем принудени да ги оставим да си вървят по пътя. За поведението им към нас можем да ги накажем по всякакъв друг начин, само не и със смърт. Но в такъв случай те пак ще дойдат тук.

— Уф! Тогава ще се върнат по-късно, за да вземат златото. То съвсем не е вече на сигурно място в този файндинг-хоул.

— Много ли е? — осмелих се да попитам. Винету рязко обърна глава към мен и ме погледна с големите си тъмни очи така, сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето ми. После по лицето му се плъзна блага усмивка и той каза:

— Да, наистина никой от нас двамата не може да скрие мислите си от другия. На моя брат Шарли много му се иска да направи някого щастлив, нали?

— Да, така е. Моят брат Винету не се нуждае от тукашния файндинг-хоул, защото освен него знае още много други места, където се намират нъгитси, от които може да вземе, щом му потрябват.

Известно време апачът остана безмълвен, замислено забил поглед в земята пред себе си. После каза: