Книга за Балтиморови

Жоел Дикер Книга за Балтиморови Маркъс Голдман #2

В негова памет

ПРОЛОГ Неделя, 24 октомври 2004 година Един месец преди Драмата

Утре братовчед ми Уди ще влезе в затвора. Ще прекара там следващите пет години от живота си.

Докато пътувам от балтиморското летище към „Оук Парк“, квартала на неговото детство, за да бъдем заедно през последния му ден на свобода, вече си го представям пред високата желязна ограда на затвора в Чешър, Кънектикът.

Целия ден останахме в къщата на чичо Соул, където навремето преживяхме толкова щастливи мигове. С нас са Хилел и Александра, заедно, с които поне за няколко часа отново се събира някогашната ни чудна четворка. В този момент все още нямам никаква представа колко съдбовен ще се окаже този ден за нас.

Два дни по-късно ми се обажда чичо Соул.

— Маркъс? Чичо Соул е.

— Здравей, чичо Соул. Как си…

Той не ме оставя да продължа.

— Маркъс, чуй ме добре: трябва веднага да се върнеш в Балтимор. Не задавай въпроси. Случи се нещо сериозно.

Затваря. Отначало решавам, че връзката е прекъснала, и веднага го набирам. Не отговаря. Продължавам упорито да звъня и накрая той вдига само, за да повтори на един дъх: „Ела в Балтимор“.

Веднага след това отново затваря.

Ако ви попадне тази книга, моля ви, прочетете я.

Бих искал някой да узнае историята на Голдманови от Балтимор.

ПЪРВА ЧАСТ Книга за изгубената младост (1989–1997)

1

Аз съм писателят.

Всички ме наричат така. Приятелите, родителите, роднините и дори непознатите, които обаче ме разпознават на обществени места и ме питат: „Вие не бяхте ли онзи писател…?“. Аз съм писателят, това е моята самоличност.

Хората си въобразяват, че като писател водя доста спокоен живот. Наскоро един приятел се оплака колко време му трябвало, за да измине разстоянието от дома до работата си, и накрая ми заяви: „Ти обаче ставаш сутрин, сядаш на бюрото и започваш да пишеш. Това е всичко“. Не му отвърнах нищо, без съмнение, съкрушен от мисълта до каква степен в колективното съзнание моята работа се свежда до това да не правя нищо. Хората си мислят, че безделничите тъкмо тогава, когато се трудите най-усилено.

Да пишете книга, е като да откриете летен лагер. Обичайният ви самотен и спокоен живот внезапно се изпълва с тълпа персонажи, които идват един ден с гръм и трясък и обръщат битието ви с главата надолу. Пристигат сутринта с голям автобус, от който слизат шумни, възбудени от отредената им роля. А вие трябва да се съобразявате с тях, да се грижите за тях, да ги настаните, да ги храните. Отговаряте за всичко. Защото вие сте писателят.

Тази история започна през февруари 2012 година, когато напуснах Ню Йорк с намерение да работя над новия си роман в къщата, която неотдавна бях купил в Бока Ратон, Флорида. Сдобил се бях с нея три месеца преди това благодарение на моя дял от авторските права за екранизацията на последната ми книга. Като се изключат няколкото кратки престоя през декември и януари, свързани с обзавеждането, за пръв път щях да живея там. Къщата беше просторна, с огромни прозорци и остъклени врати, с изглед към езерото — любимо място за разходка на околните обитатели. Намираше се в тих, потънал в зеленина квартал, населен предимно със заможни пенсионери, сред които аз определено се откроявах. Бях наполовина на тяхната възраст и избрах това място тъкмо заради абсолютния покой, който цареше в него. Идеален кът за писане.

За разлика от предишните ми пребивавания за по няколко дни, сега разполагах с много време и потеглих за Флорида с кола. Хилядата и двеста мили изобщо не ме плашеха: през изминалите години безброй пъти бях пропътувал разстоянието от Ню Йорк дотам, за да гостувам на моя чичо Соул Голдман, който се засели в едно от предградията на Маями след драмата, сполетяла семейството му. Така че познавах пътя наизуст.

Напуснах покрития с тънък сняг Ню Йорк, където термометърът показваше 10 градуса под нулата, а два дни по-късно се озовах в Бока Ратон сред мекотата на тропическата зима. Познатият пейзаж с облените в слънце палми неволно ме накара да се сетя за чичо Соул. Ужасно ми липсваше. Дадох си сметка за това в момента, когато поех по отклонението на магистралата към Бока Ратон, а така ми се искаше да продължа до Маями, за да отида при него. Дори се запитах дали всъщност предишните ми пребивавания тук наистина са били свързани с обзавеждането, или всъщност несъзнателно съм искал да възстановя връзката си с Флорида. Без него обаче не беше същото.