Кюрдският кръст

— Разгневила? Той убива, без да е гневен, защото за него убийството е удоволствие. Забелязах, че я няма козата ми, моята любимка, от чието мляко живеем, понеже сме много бедни и имаме само това животно. Търсих я и стигнах близо до реката. Видях я от другата страна и прегазих водата. Тъкмо поисках да я уловя и поведа обратно, когато пристигна Шир Селеки, безмилостният, със своите воини мир махмалли. Започнах да го умолявам за милосърдие, тъй като се намираме в кръвна вражда с неговото племе. Той обаче се изсмя на молбата ми и намушка моята любимка. После се посъветва с другите какво да прави с мен. Нечовеците не искаха, наистина, да си мърсят ръцете с кръвта на една жена, но аз въпреки това трябваше да умра. Решиха да насъскат кучетата срещу мен и да ги оставят да ме разкъсат. Трябваше да тичам напред, до близкия храсталак, толкова преднина искаха да ми дадат. Пробягах до храстите и продължих нататък, крещейки в смъртния си страх към Бога за помощ. Той чу моя вик и ме спаси чрез теб, о, господарю. Нека името ти бъде възхвалено във вечността!

— В такъв случай кюрдите мир махмалли сигурно са подире ти?

— Те вероятно ще дойдат, за да видят моя разкъсан труп…

Спря по средата. При моя въпрос неволно бе погледнала назад. Видя отряд ездачи, които изскочиха от намиращите се пред нас храсти и спряха за кратко при вида ни.

— Ей ги къде са, там! — изкрещя тя ужасена. — Бягайте, иначе сте изгубени! Аз също ще бягам!

Хукна с най-голяма бързина към реката, за да се спаси на отвъдния бряг. Гавазът все още се държеше далеч назад. Сега ни ревна:

— Аллах да се смили над нас! Връщайте се! Трябва да бягаме… да бягаме… бягаме!

Кюрдите видяха лежащите мъртви кучета и надавайки яростен крясък, препуснаха към нас, размахвайки оръжие. Бяха дванайсет мъже. Дребният Хаджи опря до рамото своята двуцевка и попита спокойно:

— Ние няма да офейкаме, нали, сихди?

— Не! Отмести се по-далеч от мен и стреляй, ако не спрат, но само по конете. Не бива да допуснем да ни обградят!

Тикнах три нови патрона в карабината на мястото на изстреляните и я взех за стрелба. На двеста крачки бяха отдалечени мир махмалли от нас, сто и петдесет, сто, тогава им викнах:

— Стой, не продължавайте! Ще стреляме!

Дванайсет срещу двама! Те отговориха с подигравателен кикот и продължиха да препускат. Седем, както видях, имаха пушки. От тях не се страхувах толкова, колкото от дългите копия, които другите държаха насочени към нас.

— Конете на първите двама копиеносци! — викнах на Халеф. Той се подчини, а аз дадох три изстрела. Пет коня рухнаха, ездачите ги последваха. Два-три от следващите коне се препънаха в тях и на свой ред се сгромолиха. Отрядът се разбърка. Седящите все още на седлата спряха на приблизително трийсет крачки от нас, а другите се изправиха с проклятия и заоглеждаха конете си.

Видът на тези хора в никой случай не будеше доверие, но въоръжението им не можеше да ми вдъхне респект. Копията сега бяха обезвредени, а въоръжените с пушки имаха само стари кремъклийки, двама даже допотопни фитилни пушкала. Що се отнася до костюмите то те пъстрееха самохвално във всички възможни краски. Кюрдът обича да се тафри, колкото се може по-шарено. Един от тях, отличаващ се с притежанието и на пищов, носеше на главата си исполинска чалма.

Той беше предводителят. Накара коня си да пристъпи няколко крачки напред и ни кресна:

— Аллах да ви прокълне! Разсъдъка си ли изгубихте, че се осмелихте да стреляте по нас в пределите на територията ни? Кои сте вие, кучи синове?

— Чужденци сме — отвърнах, пропускайки последните оскърбителни думи.

— Това се разбира от само себе си. Ако не бяхте другоземци, щяхте да се вардите да разтваряте с враждебни действия дверите на сигурната гибел. Мястото на вашите души е в Пъкъла. Заминавайте натам долу от нашите куршуми!

Поиска да насочи пушката си към нас. Аз държах цевта отправена към него и бързо му повелих:

— Долу пушкалото, в противен случай ще ти пратя смъртта в мозъка!

— Бърборко! — присмя се оня. — Че нали цевите ви са изстреляни!

— Моята може да стреля непрестанно. Внимавай!

Дадох в бърза последователност по коня му три, четири, пет изстрела. Животното рухна заедно с него и той изтърва кремъклийката.

— Аллах, Аллах! — зарева яростно, докато се изправяше. — Откъде я имаш тая пушка? Шейтанът ли ти я е направил? Как ти е името?

— Аз съм християнин от една далечна страна и ме наричат Кара бен Немзи ефенди.

— Християнско куче? Аллах да те затрие! Умри от ръката ми!

Вдигна пушката, за да я насочи към мен. Тогава един от копиеносците му хвана ръката и му викна с явен страх:

— Стой! Ще убиеш всинца ни! Пушката на този християнин изстрелва сто куршума един подир друг, без да е необходимо да я пълни. Аз го познавам! Той ще ви застреля всички накуп, преди още да сте дръпнали курока.

— Какво… приказваш? — попита предводителят, като свали кремъклийката и се вторачи в говорителя със зяпнала уста.