Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Под скални върхари чутовни и гневни
завърна се Краля в чертози вълшебни!
Врагът му прастар, жестокият звяр
загина — да помнят вразите ни древни.

Днес мечът е остър, стрелата е права,
наточени пиките. Портата — здрава.
Щом злато видяхме, пак дързост събрахме
за правда да вдигнем десница корава!

Джуджетата мощни магия творяха
и техните чукове звънко кънтяха.
В най-тайния кът, где сенките спят,
далеч под скалите дворците им бяха.

Превръщаха в наниз звездите среднощни,
венчаеха дръзко короните мощни
със драконов плам, а арфите там
в чертози те лееха песни разкошни.

Планинският трон е свободен отново!
Скиталци, послушайте нашето слово!
Побърза на крак през див пущинак,
че Краля се бори със участ сурова!

Зовем ви с надежда от склона студен:
елате, настана заветният ден!
Към древни палати отново елате,
със злато очаква ви Краля блажен.

Завърна се Краля в чертози вълшебни
под скални върхари чутовни и гневни!
Жестокият звяр, врагът му прастар
загина — да помнят вразите ни древни.

Песента явно допадна на Торин, защото той се засмя и си възвърна доброто настроение. Тогава започнаха да пресмятат гласно колко е разстоянието до Железните планини и за колко ли време Даин ще може да стигне до Самотната планина, ако тръгне веднага, щом получи вестта. Но душата на Билбо се сви — както от песента, така и от последвалия разговор, защото те звучаха твърде войнствено.

Рано на следващата сутрин джуджетата видяха една група копиеносци да прекосяват реката и да се упътват към долината. Те носеха със себе си зеленото знаме на Горския крал и синьото знаме на Езерните хора и вървяха, докато не стигнаха пред самата стена на Портата.

Торин отново им подвикна високо:

— Кои сте вие, дето идвате въоръжени като за война пред портите на Торин, сина на Траин, Краля под Планината?

Този път получи отговор.

Един висок човек с черна коса и мрачно лице пристъпи напред и извика.

— Здравей, Торине! Защо се укриваш като крадец в тази крепост? Ние не сме ви врагове и се радваме да ви заварим невредими. Като тръгвахме насам, и през ум не ми минаваше, че ще срещнем жива душа тук; но щом е тъй, тогава има за какво да поговорим и какво да обсъдим.

— Кои сте вие и за какво искате да разговаряме?

— Аз съм Бард. Моята ръка погуби дракона и освободи съкровищата ви. Нима това не ви интересува? Аз съм също и потомък на Гирион от Дейл, а към вашите съкровища е прибавена и голяма част от неговите богатства, които някога Смог е отмъкнал. По този въпрос също ли няма какво да си кажем? Но нека вървим нататък: в предсмъртния си час Смог срина жилищата на хората от Есгарот, а аз съм все още служител на техния старейшина. От негово име искам да ви попитам: не помислихте ли за нещастията и бедите, които сполетяха тези хора? Те ви помогнаха, когато бяхте в нужда, а като отплата вие им пратихте само гибел и разрушение, ако и да не сте го сторили умишлено.

Тези думи бяха верни и справедливи, макар да бяха изречени гордо и мрачно, и Билбо си помисли, че Торин веднага ще признае истинността им. Разбира се, хобитът не очакваше някой да си спомни, че тъкмо той бе открил слабото място на дракона, затова и не се разочарова. Но в същото време и не подозираше каква власт има тъй дълго пазеното от Смог злато върху сърцата на джуджетата.

През последните няколко дни Торин бе прекарал часове сред съкровищата и страстта му към тях надделя над всяко друго чувство. Макар да търсеше главно елмаза Аркен, той не оставаше безразличен и към множеството други прекрасни неща, които будеха безброй спомени за мъките и неволите на неговия род.