Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Де да беше така! Уви, кесиите на троловете винаги могат да те вкарат в беда и тази не правеше изключение.

— Ей, кой си ти? — изписука тя още докато се изхлузваше от джоба на трола.

Уилям мигом се обърна и сграбчи Билбо за врата, преди да се е скрил зад дървото.

— Брех, да му се не види, Бърт, виж какво пипнах! — извика Уилям.

— Какво? — попитаха другите двама, като се приближиха.

— Да пукна, ако зная! Ей, ти какво си?

— Билбо Бегинс, раз… хобит — отвърна горкият Билбо, който трепереше от глава до пети и се чудеше как да избуха като улулица или бухал, преди да го удушат.

— Разхобит ли? — рекоха троловете учудено. Те обикновено бавно схващат и са крайно подозрителни към всичко, което не познават.

— Каква работа има всъщност един разхобит с моя джоб? — възкликна Уилям.

— И става ли за печене? — попита на свой ред Том.

— Трябва да опитаме — рече Бърт и грабна един шиш.

— Не си струва, ще остане една хапка, след като му одерем кожата и изчистим костите — заяви Уилям, който вече здравата се беше наял.

— Може да се намерят и други като него наоколо, та да си сготвим хубава гозба — забеляза Бърт. — Ей, ти, проклет малък заек, я кажи има ли още много мъничета, скрити из гората — обърна се той към Билбо и погледна рунтавите му нозе; после го хвана за пръстите на краката и го разтърси.

— Да, много — рече Билбо, но сетне съобрази, че не бива да издава приятелите си. — Не, не, нито едно — побърза веднага да отрече той.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бърт, като го хвана — този път за косата — и го вдигна нагоре.

— Това, което казвам — отговори задъхано Билбо. — И, моля ви, не ме гответе, любезни господа! Аз самият съм добър кулинар и ще ви свърша повече работа като готвач, отколкото като сготвен. Ще ви приготвя прекрасна закуска за сутринта, ако не ме излапате за вечеря.

— Я го виж, смешния му самохвалко! — рече със снизхождение Уилям. Той вече се беше наял до пресита, а беше изпил и доста бира. — Смешен, малък самохвалко! — повтори той и добави: — Хайде да го пуснем!

— Добре, но нека първо каже какво се разбира под „много“ и „нито едно“ — отвърна Бърт. — Не ща да ми клъцнат гръцмуля, докато спя! Ако му пъхнем пръстите на краката в огъня, всичко ще си каже!

— Не съм съгласен — възрази Уилям. — В края на краищата аз го пипнах.

— Ти си един тлъст глупак, Уилям — рече му Бърт, — както вече ти го казах веднъж тази вечер.

— А пък ти си простак!

— Това повече не се търпи, Бил Хигинс — озъби се Бърт и стовари юмрука си в окото на Уилям.

Започна страхотен бой. Билбо, когото Бърт в яда си бе пуснал на земята, благоразумно побърза да изпълзи настрани от краката им, преди още троловете да се сдърлят като кучета и да почнат да се наричат с най-оскърбителни имена — които впрочем напълно им подхождаха. Скоро те се вкопчиха един в друг, търкулнаха се почти до самия огън и взеха да се ритат и да се удрят. Том ги зашиба с една вършина, за да ги накара да се опомнят, но това още повече ги разяри.

Тъкмо сега беше моментът Билбо да се измъкне. Но Бърт просто беше премазал крачката му в огромната си лапа и той, горкият, нямаше сила да стане, а му се виеше и свят. Затова остана да лежи задъхан в сенките настрани от огъня.

Насред разгара на свадата се появи Балин. Джуджетата бяха чули отдалеч шума и след като почакаха известно време Билбо да се върне или да избуха като бухал, запълзяха едно по едно, колкото се може по-тихо към светлината. Щом зърна Балин, Том нададе страшен рев. Троловете направо ненавиждат джуджетата (ако не са сготвени). Бърт и Бил тутакси прекратиха боя и викнаха:

— Бързо, Том, дай торбата!

И преди Балин (който се чудеше къде ли е Билбо сред цялата тази бъркотия) да разбере какво става, една торба се нахлузи на главата му и той тупна на земята.

— Бас държа, че и други ще дойдат — възкликна радостно Том. — Ето какво означавало това „много и нито едно“. Не разхобити, а много джуджета. Сега вече ми е ясно!

— Мисля, че си прав — рече Бърт, — затова най-добре ще е да се дръпнем от светлината.

Така и сториха. Стиснали здраво торбите, в които обикновено носеха овнешкото месо и другата си плячка, те зачакаха в тъмнината. Щом някое джудже се появеше да огледа огъня, разлетите кани и недояденото месо — изведнъж хоп! — на главата му се нахлузваше една торба и го поваляше. Скоро Дуалин се търкулна до Балин, Фили до Кили, Дори и Нори върху Ори, а Оин, Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур се намериха всичките заедно на камара близо до огъня.

— Тъй им се пада — рече Том, защото Бифур и Бомбур му създадоха големи затруднения и се бориха като бесни, както се борят обикновено джуджетата, когато някой ги постави натясно.

Последен дойде Торин — но него не успяха да изненадат. Той идваше с предчувствие за беда, и още преди да види стърчащите от торбите крака на приятелите си, усети, че нещо не е наред. Ето защо застана по-надалеч в сянката и каза:

— Какво се е случило? Кой е повалил моите хора?

— Троловете — прошепна Билбо иззад едно дърво. Великаните го бяха забравили. — Те се крият в шубраците с торби в ръце — поясни той.