Хаос

Взимам нещата си и грабвам куфарче с криминологичен набор, което прилича на голяма пластмасова кутия за инструменти. Прибавям и кутия пурпурни нитрилови ръкавици, малък размер, няколко чифта калцуни с грапава подметка, за да не се хлъзгат, и пакет гащеризони с качулки. Оставям Ръсти и Харълд да сглобяват шатрата, тръгвам по алеята и се връщам на поляната.

Насочвам фенера си надолу и леко напред, като внимавам да не настъпя евентуална улика, макар двамата с Марино вече да сме проверили това място. Никога не спирам да гледам в краката си или около мен, защото е напълно възможно да подмина няколко пъти дадена улика, преди да я забележа. Засега не съм открила нищо освен разпилените лични вещи на жертвата, които вече сме маркирали с конуси. Паркът е чист. Изглежда, че всяко боклуче, на което попадам, е тук съвсем отскоро.

Чувам дишането си, стъпките по застланата с чакъл алея, шумоленето на калцуните, когато тръгвам през тревата. Чувам постоянния тътен на трафика по моста, бученето на колите и камионите, воя на мотоциклетите по Кенеди стрийт. Толкова е горещо и душно. Не долавям и най-слабия повей на вятъра. Забавям крачка, тъй като в мрака отпред изниква нечия фигура и се запътва право към мен. Полицейската служителка, която видях по-рано.

— Доктор Скарпета? — Тя е възбудена, едва успява да си поеме дъх и да спре на метър-два от мен, насочвайки фенерчето си към земята. — Случвало ли ви се е да намерите нещо, което изобщо не сте търсили? — На лъскавата метална табелка върху тъмносинята й униформена блуза с къси ръкави пише: Н. ФЛАНДЪРС.

— Непрекъснато ми се случва — отвръщам аз. — Какво сте открили?

— Тъкмо идвах към вас, за да проверя дали имате нужда от нещо — поглежда тя към Ръсти и Харълд. — И забелязах нещо. Вероятно не е важно, но все пак ми се стори малко странно. Мисля, че някой е повърнал зад онези храсти там. Сигурна съм, че е станало скоро. — Тя се обръща и посочва зад себе си. — В горичката точно до пътеката, недалеч от колелото и тялото.

— Детектив Барклей спомена, че на едно от момичетата може да му е прилошало — отговарям аз. Оставам с впечатлението, че полицай Фландърс не знае нищо за това, защото той не си е направил труда да я информира. — Каза, че когато пристигнал тук, видял една от близначките да излиза от храстите. Имала вид на човек, който ще повърне всеки момент.

— Е, някой определено го е направил.

— Ще проверя мястото, ако искате. Бездруго се бях запътила натам.

— След колко време ще можем да включим осветлението?

Обяснявам й, че скоро ще издигнем шатрата, а след това ще преместим тялото по възможно най-бързия начин.

— Извинете, че го казвам, но не ми се струва уместно да я оставим да лежи на земята.

— Много по-неуместно би било да компрометирам някоя улика — отговарям аз.

— Не можем ли да я покрием с нещо? С чаршаф или друго?

— Боя се, че не. Не мога да рискувам да поместим тялото или да изгубим улика, особено трасеологична. Ако я покрия, преди да я огледам внимателно с лупа, няма да имам представа каква вреда мога да нанеса.

— От доста време лежи така, затова предполагам, че още половин час няма да й навреди — заключава полицай Фландърс.

— Какво ви навежда на мисълта, че лежи от доста време?

— Така казва Барклей.

— Ще направим най-добре, ако не разпространяваме разни слухове — казвам аз, а тя насочва фенерчето си към багажа, който съм помъкнала.

— Мога ли да ви помогна? Прекалено горещо е, за да мъкнете толкова тежки неща.

— Добре съм. Ако на някого от вас му се допие вода и прииска да се спаси от горещината, камионът ни е ей там.

— Стига в него да няма трупове — шегува се тя.

— Ще ви изненадам приятно, но не пренасяме телата със същия камион, в който почиваме, храним се, пием, работим. За трупа ще пристигне специален микробус — обяснявам.

Полицай Фландърс има широко лице, което не мога да нарека нито красиво, нито непривлекателно. Тя спада към категорията, която майка ми наричаше „обикновени момичета“. Под това имаше предвид момичета със семпла външност, които се намират в по-неблагоприятно положение от „грозните“. Точно така се изразяваше и обясняваше грубите си думи по изключително логичен начин. Поне от гледна точка на ограничения си мироглед. Същата позиция заемаше и Дороти. Красивите момичета не се напрягат в живота, защото не им се налага. Грозните момичета се трудят упорито поради очевидни причини.

Извън тези две категории остават обикновените момичета, които обикновено са синоним на „умни момичета“. Те трябва да полагат повече усилия, за да успеят, но не знаят как да го постигнат или просто не им пука. Така обикновените момичета заемат първите места в класациите за професионално развитие и последните в класациите за привлекателност. Предполагам, че това бе някаква странна версия на баснята „Костенурката и заека“, която майка ми сама си е съчинила, с тази разлика, че в нея няма никаква поука.