— Мама твърди, че сме се провалили, защото смята, че тя самата се е провалила — отговарям аз. — Никога не е имала възможността да направи нещата, които ние можем, затова вероятно поставя под съмнение смисъла от своето съществуване, от присъствието си на тази земя. Човек не бива да разсъждава по този начин, когато наближава осемдесетте.
— Виж какво — Дороти изпива уискито на един дъх, сякаш се нуждае от кураж, което не е така, — ти си единствената сестра, която имам, и аз съм единствената сестра, която ти имаш, нали? Заедно сме в това. Исках само да се уверя, че нямаш нищо против отношенията ми с Пийт.
— Не зная почти нищо за отношенията ти с Пийт — отговарям аз и усещам в мен да се надига негодувание, макар да нямам право на това.
— Чувствата ни са искрени и ти можеш да ми направиш услуга, като кажеш, че съм помогнала за залавянето на онова чудовище. Как се казваше? Кари Гретчен?
— Кари Гретхен. Да, ти наистина помогна — съгласявам се аз. Това е самата истина, Дороти помогна, макар и не по начина, по който си го представя.
Тя помогна, защото сама доведе Кари в дома ми. Именно Дороти е започнала кореспонденция във Фейсбук с жена, която заявила, че е наша приятелка от детските ни години в Маями. Сестра ми налапала въдицата и предоставила на Кари много нова информация.
Дороти с радост споделила подробности за всички онези ужасни имена, с които се наричахме, или факта, че баща ми бе записал радиореклама за малка бакалия в квартала. Кари явно бе открила аудиофайла, а може и Тео Портисън да го бе сторил. Едва ли би имало полза да укоря Дороти заради това, че се е заприказвала с напълно непозната жена в самолета, след което я е поканила в дома ми, в резултат на което ние едва не загинахме, а Деси едва не бе отвлечен. Кари е невероятен манипулатор и Дороти не е имала никакъв шанс да разкрие машинациите й.
Ние също не бяхме на нивото на Кари, защото в противен случай залавянето й нямаше да отнеме толкова години и да струва толкова разбити съдби.
47.
— Дай ми една минута да си измия лицето и да си взема пеньоара — казвам аз, надигам се от леглото и се отправям към банята. — После ще свалим Тесла и Сок долу, а ти ще ми помогнеш в кухнята. Какво прави Деси? Станал ли е вече? — питам Дороти.
— Спа при Джанет — отговаря ми тя. — Мисля, че приготвят брънч. Искаха да те изненадат.
Долавям аромат на наденички. А Деси е най-големият почитател на месото в нашето семейство. Деси и Марино.
— Защо й трябваше именно той, Кей? Защо някой ще положи толкова усилия, за да отвлече деветгодишно дете?
Излизам от банята и я поглеждам. Чудя се дали говори сериозно. Уви, въпросът й е напълно сериозен.
— Други хора са полагали далеч повече усилия от Кари — отговарям аз, но сестра ми не иска и да чуе за ужасите, които съм видяла.
— Честно казано, не разбирам. — Дороти няма да разбере, защото когато е трябвало, не е прекарвала достатъчно време с Луси. А това е още нещо, което трябва да премълча.
Слизаме долу, следвани по петите от палавия дребен булдог и бавната стара хрътка. Джанет е отворила прозореца над умивалника. Трополенето на дъждовните капки влита вътре, понесено на крилете на влажния топъл въздух, а всичките ми мисли отлитат навън в бурята. Деси седи край масата в трапезарията, докато Дороти приготвя още кафе. Правя им компания само телом, но не и духом.
Мислите ми отлитат към квартала в Маями, в който израснах. Виждам детето, което някога бях, дребничко, слабичко, с руси коси, светлосини очи и евтини дрешки. Виждам малката ни, боядисана в жълто къща, обраслия в бурени двор и увисналата ограда от телена мрежа, която не спираше нищо да влиза или излиза, включително кварталните кучета и котки и дори един избягал папагал. Виждам всичко това, все едно гледам филм или съм се пренесла назад във времето, когато една светкавица раздира небето и озарява прозореца.
— Охо! — възкликва Деси, когато влиза в кухнята и светлината угасва. — Лампите в трапезарията изведнъж спряха да работят — оплаква се той.
Включва се резервният генератор. Но той захранва само определени части от къщата. За щастие сред тях е и кухнята. В този момент някой чука на задната врата.
— Марино е! — Джанет поглежда телефона си. — Току-що видях съобщението му. Позвънил е отпред, после е минал отзад. Иска да те види, Кей.
— Не съм го чула да звъни.
— Дъждът е прекалено силен, за да чуеш каквото и да било — отвръща Джанет, а аз тръгвам по коридора, подминавам кухненския килер и се отправям към задната част на къщата.
Отварям вратата и виждам Марино да стои на прага, облечен в жълто яке с вдигната качулка.
— Трябва да поговорим насаме — казва той. — Звънецът на предната врата не работи. Натиснах го, исках да проявя възпитание поне веднъж.
— Звънецът, който си натиснал, е оригиналният и датира от построяването на къщата. Не видя ли модерната кутийка със светещ бутон? Имаше го и по времето, когато ти живееше тук.
— Беше тъмно като в рог. Какво ще кажеш да вземеш чадър и да излезем да поговорим?
— Под проливния дъжд, когато навън гърми и трещи? А ти какво ще кажеш да влезеш вътре и да ти налея кафе?