Мъжете бързо се оттеглиха първо сред храстите, а после и под короните на дърветата. Оттам, в края на гората, прикрити зад гъсталака, можеха да наблюдават какво става в равнината, без самите те да бъдат забелязани.
Отначало точките бяха само четири-пет, но подир тях следваха все нови и нови, докато малко по-късно те образуваха много дълга и тясна черта, движеща се право към клисурата. Отделните точки ставаха все по-едри. След десетина минути можеха вече да се различат начело петима ездачи, следвани от петнайсет-двайсет пешеходци. След още пет минути пред очите им се появи вече целият керван, който се придвижваше все в същия ред — след верига от двайсетина пешеходци винаги следваха по няколко ездачи.
— Туй е Абу ал Мот със своите ловци на хора и отвлечените негри — обади се Пфотенхауер. — Идват. Добре стана, че не е необходимо да ги чакаме по-дълго! Скоро танцът започва!
— Тъжен танц, ако не за нас, то поне за противниците ни. — отговори Шварц. И обръщайки се към краля, той добави: — Ще остана тук с моя приятел да наблюдавам кервана, а вие се върнете при нашите хора и ги уведомете за пристигането на неприятеля. Нека ни чакат на мястото, където са в момента и да не го напускат преди да сме се присъединили към тях. Натъпчете парцали в устата на двамата хомри и на Дауари, за да не могат да викат и преждевременно да издадат присъствието ни.
Заедно с останалите кралят се отдалечи да изпълни нареждането му, а двамата учени отново насочиха цялото си внимание към приближаващия се керван. Те видяха как един конник препусна в галоп от края на кервана, за да догони челото му, сигурно с намерение да даде някаква заповед на водачите.
— Туй ще е Абу или Абд ал Мот — каза Пфотенхауер. — Сигур ще изпрати напред някой да провери дали всичко е наред в клисурата.
Той наистина не се лъжеше, защото двама от първите петима ездачи се отделиха от кервана и се приближиха в галоп. Бяха брадати типове със загорели от слънцето лица. Изглежда смятаха, че присъствието на други хора в местността е съвсем малко вероятно, тъй като препускаха, без да проявят никаква предпазливост и направо навлязоха в клисурата. Само след броени минути отново се появиха и се върнаха да докладват на своя предводител.
Междувременно керванът се беше приближил толкова, че ако не чертите на лицата, то поне можеха да се различат отделните човешки силуети. Шварц дишаше тежко и шумно. Той сви юмруци и каза:
— След десетина минути ще знаем дали брат ми е с тях, тоест дали е още жив или не. Не го ли видя, тежко и горко на тази пасмина! В такъв случай няма да има никаква милост!
Скоро пред очите на двамата се разкри такава гледка, от която сърцата им изтръпнаха. Видяха какво означава един газуах — робски керван.
От коня на един от първите ездачи започваше дълго въже, увито около вратовете на петнайсет крачещи един подир друг негри, чиито ръце бяха вързани на гърба. Чернокожите бяха съвсем голи, а целите им тела — покрити с подути и кървящи рани от удари с бич. Изглежда те не бяха проявили изискваното от тях покорство и затова бяха бити.
Подир първата група следваха други трима ездачи с дванайсет негри, вързани съвсем по същия начин. Освен това всеки от тях носеше или по-скоро влачеше на краката си тежки дървени букаи. И краката им бяха покрити с кървави рани от бич и мъжете едва можеха да вървят.
След тях и още една група конници се бе проточила дълга верига от роби, мъкнеща страшния шабах, тежкия дървен чатал, в който е пъхнат вратът на роба.
Подир тях се влачеха останали без сили жени и момичета с различни товари, чиято тежест почти ги смазваше. На всичко отгоре глезените на краката им бяха свързани с къси въжета, тъй че да могат да правят съвсем малки крачки и да им е невъзможно да мислят за бягство. Следваха ги навързани близо едно за друго момчета, чиито лица бяха така подути и обезобразени, че да те побият тръпки на ужас. Това бе последица от тъй наречените „гулуф“ — три резки с нож, направени на всяка буза като вечен и видим знак на робството. Раните им бяха гноясали и гъмжаха от насекоми.
Друга група от кервана образуваха известен брой негри със завързани за коленете китки на ръцете, така че бяха принудени да вървят прегънати надве. Накратко казано перото отказва да опише мъките, на които бяха подложени пленниците, за да привикнат на покорство и да им попречат да избягат. На една майка дори бяха вързали на гърба й вече разлагащия се труп на около осемгодишно момченце, което несъмнено бе нейно дете. Тъй като с непрестанен плач тя е искала да и го върнат, ловците на роби са го застреляли и по такъв ужасен начин отново ги „събрали“.
По всичко личеше, че робите са изтощени и кажи-речи вече загиваха от глад и жажда. Бяха ги принудили да вървят през цялата нощ.
Отначало Шварц не забеляза всичко това. Той търсеше брат си и на нищо друго не обръщаше внимание. Все повече и повече хората от кервана навлизаха в клисурата, а брат му не се виждаше. Сърцето му започна лудо да бие, а дишането му се учести. После той така взе да скърца със зъби, че Пфотенхауер го чу и се опита да го успокои: