Керванът на робите

— Но той е принуден да отиде първо при блатото, защото само там може да се сдобие с мунициите, които му липсват! Може би смята, че ако им прости, тези хора пак ще се присъединят към него.

— Възможно е. Но все пак ми се струва, че първо ще отиде до Омбула и едва след това с достатъчно големи подкрепления ще се отправи към фелдфебела.

— Все ми е едно как ще постъпи, стига само да го спипаме! Но не разчитам на това с такваз сигурност като вас. Ако е умен, няма пак да се излага на опасността, от която току-що едва се отърва с такъв зор. Та той изобщо не знае дали ще може отново да се срещне с нас.

— Що се отнася до това, Абу ал Мот чу, че искаме да го заловим. Естествено е да предположи, че съм дошъл дотук само за да го пленя. Ето защо той сигурно е убеден, че ще го търся. А несъмнено очаква и върлият му враг Хасаб Мурат да не се върне преди поне да се е опитал да го спипа.

— Нима наистина така мисли? Нима ни смята за толкова глупави да вземем да го търсим напосоки, без да имаме някаква представа, къде можем да го намерим? Казвам го, защото той сигурно е на това мнение.

— О, едва ли. Той знае, че ще се отправим към Омбула.

— Мислите, че ще се досети?

— Да. Във всеки случай няма как да не си каже, че ние сме дошли до серибата да го накажем, но не сме го намерили, а серибата сме заварили опожарена. Естествено, тогава сме разпитали джурите и сме разбрали накъде се е отправил и незабавно сме го последвали. След като ни се е изплъзнал, ние все пак знаем в каква посока ще поеме, накъде е принуден да поеме, и ще тръгнем по петите му. Сигурно така ще си помисли и това ще определи действията му.

— Да, тъй ще е, както обяснявате нещата. Ами сега к’во мислите да правим? Накъде ще се отправим? Към блатото или към Омбула?

— Към блатото. Имам основателни причини.

— И кои са те?

— Първо, той сигурно е убеден, че ще го преследваме до Омбула и ще действа според това обстоятелство. Ако не постъпя така, ще имам вече едно предимство в моя полза. В Омбула ще му е по-лесно да се отбранява срещу нас, отколкото ако, когато тръгне да се връща, го изненадаме на някое друго място, избрано от самите нас. И второ, пленим ли преди това фелдфебела заедно с неговите хора, ще си освободим тила, което няма да се случи, като решим направо да потеглим за Омбула и така попаднем между два огъня.

— Но въпреки всичко трябва да имате предвид, че може да отиде най-напред при фелдфебела. Благоразумието го повелява. Поне за да спаси стадата и всичко останало, Абу ал Мот ще се види принуден по някакъв начин да го предупреди за идването ни.

— Имам го предвид. Непременно ще се опитам да го изпреваря. Ето защо на първо време ще продължа напред с дахабийето. Сто и петдесетте войници на борда му са повече от достатъчни, за да сломим съпротивата на фелдфебела. Но засега най-важното е да приключим тази история с нухрите. Ще започна преговори с вожда им.

Главатарят на нухрите седеше на палубата на сандала. Хората му лежаха или стояха около него и с оживени жестикулации приказваха помежду си. Естествено можеше да се предположи, че тема на разговорите им бе опасното положение, в което се намираха. Шварц се приближи до страничната стена на дахабийето и извика на вожда. Нухрът се изправи и се приближи до релинга на сандала.

— Трябва да говоря с теб — рече немецът.

— Казвай тогава! — обади се нухрът.

— Не става от толкова далече. Ела на моя кораб!

— Ти също можеш да дойдеш на моя!

— Струва ми се, обичаят повелява по-нискостоящият да отиде при по-висшестоящия, победеният да отиде при победителя.

— Още не съм победен!

— Защото ви пощадихме. Но откажеш ли да изпълниш моето желание, няма вече да е така.

— Как можеш да искаш от мен да дойда при теб и сам да се предам във властта ти!

— Не искам подобно нещо. Желая да говоря с теб. Не ми се ще да ви избием. Ако дойдеш тук, нищо лошо няма да ти направя, нито пък ще те задържа.

— Истина ли казваш?

— Да.

— Ще мога ли да се завърна при моите хора дори и да не се споразумеем?

— Разбира се. Обещавам ти.

— Закълни се в пророка!

— Е, добре! Мохамед ми е свидетел, че ще можеш да си отидеш винаги когато пожелаеш.

— Тогава ще дойда.

— Никак не е зле! — засмя се Пфотенхауер. — Естествоизпитателят Шварц се кълне в добрия стар Мохамед! Завре ли си носа в чужди страни, човек може да преживее много странни неща! К’ви условия ще му поставите?

— Ще поискам да се предаде, в замяна на което ще се отърве без никакво наказание.

— Няма ли да мине твърде леко?

— Не. Нухрите нямат истинска представа колко гнусна и ужасна е търговията с роби. А дори и да го съзнаваха, как да ги накажем? Да не би да вземем да ги застреляме до крак?

— Не.

— Или да ги тикнем в затвор?

— Наблизо няма такъв.

— И изобщо имам ли право да ги съдя?

— Едва ли! Съмнително е дори дали и мюдюрът има правото да ги накаже.