Керванът на робите

— Останете тук — каза той. — Тези хора ви познават, защото сте били в селото им, а не е необходимо да ви виждат. Дали говорят арабски?

— Мнозина от тях не говорят, но дебелакът, дето лежи по средата между тях, е вождът им, който задоволително разбира този език и ще може да ти даде сведения.

Шварц излезе иззад дърветата и поздрави чернокожите. Чувайки непознат глас зад себе си, те страшно много се изплашиха. Скочиха на крака и когато съзряха високия широкоплещест немец, нададоха силни панически викове и побягнаха, зарязвайки всичко. Човекът на сала също бе обзет от такъв страх, че през глава се хвърли във водата и без да помисли за често срещащите се край бреговете крокодили, преплува стотина метра надолу по течението, после излезе на брега и мигновено изчезна. Това стана доста близо до лодката, но гребците предпочетоха да не издават присъствието си.

Само един от негрите не избяга и това беше дебелият вожд. Точно когато се канеше да офейка, силната ръка на Шварц го хвана за живописно фризираната коса и го задържа. Вождът не оказа никаква съпротива, не посмя да направи ни най-малкото движение, но така ужасно започна да реве от страх, че гласът му сигурно проехтя далеч над отсрещния бряг.

— Мълчи! — викна му заповеднически Шварц. — Нищо лошо няма да ти направя.

— Ja schetan, ja schetan, ja schetan el mlih, amahn, amahn, rahmi — О, дявол, о, дявол, о, добър дявол, милост, милост, пощади ме! — Закрещя негърът, без да посмее да направи нито крачка от мястото си, нито някакво друго движение.

— Мълчи бе, обеснико! Аз не съм Шейтанът, а човек като теб. Нищо лошо няма да ти се случи. Ще трябва да ми отговориш само на няколко въпроса и после веднага си отивам.

— Тогава върви си, моля те, върви си още сега! — Той изрече тези думи с толкова страхлив и умолителен глас, че Шварц не можа да не се разсмее. Но немецът продължи здраво да държи вожда, за да му попречи да избяга. Отговори му следното:

— Ще си отида едва след като ми дадеш някои сведения. Колкото по-бързо ми отговориш, толкова по-скоро ще се отървеш от мен.

— Тогава питай, питай незабавно!

— Добре! Но очаквам да ми кажеш истината. Излъжеш ли ме, ще ти вържа ръцете и краката и ще те хвърля във водата да те изядат крокодилите!

— Кълна ти се, че няма да те излъжа! — обеща дебелакът, който трепереше и не смееше да погледне немеца в очите.

— Къде е Абу ал Мот?

— Замина.

— Кога?

— Един час преди залез слънце.

— Кои хора тръгнаха с него?

— Петима араби и нухрите, които дойдоха с корабите.

— А кого остави тук?

— Никого.

— Не премълчавай нищо, иначе си загубен! Наистина ли никой от хората му не остана тук?

— Нито един.

— А накъде се отправи?

— По петите на фелдфебела, за да го накаже.

— Какви са му намеренията след това?

— После ще се върне и ние ще трябва да му помогнем да възстанови серибата си.

— Къде е бивакът на фелдфебела?

— На два и половина дни път от тук, на брега на Нил, там, където се намира онова голямо блато, дето го наричат „Maijeh Husan el bahr“.202 — Кога ще стигне Абу ал Мот при блатото?

— Мислеше да бъде там вдругиден, тъй като има намерение да плава и през нощта, но ми се струва, че ще му трябва повече време.

— Защо?

— Защото още призори, преди настъпването на деня той ще стигне до едно място, откъдето по светло големите кораби могат да минат много бавно и трудно, а през нощта изобщо ще им е невъзможно да се промъкнат сред ом суфаха. Там ще се види принуден да спре и да чака, докато се развидели, а после сигурно ще измине доста време преди да се добере до свободни води.

— А не си ли чул дали Абу ал Мот наскоро пак се кани да предприеме поход за лов на роби, някой газуах?

— Да, чух.

— Каква цел е избрал?

— Решил е да се насочи към ниям-ниямите. Но ще трябва да отложи замисления газуах, докато отново построят серибата му. В момента той изобщо няма нужда да лови роби, защото Абд ал Мот ще докара от Омбула много пленени негри.

— Колко ловци е повел Абд ал Мот със себе си?

— Петстотин.

— Познаваш ли Sejad ifjal?

— Ловеца на слонове ли? Да, той дойде при нас тъкмо когато серибата гореше.

— Знаеш ли откъде е този човек?

— Не. Никой не знае.

— Кое е истинското му име?

— Не го казва. Наричат го само Ловеца на слонове.

— А каза ли ти накъде е тръгнал?

— Не. Размени срещу стоки две от моите камили. Когато се събудихме на сутринта, той си беше вече отишъл.

— Сам ли беше?

— Да, никой не го придружаваше.

— А други хора не са ли ви разпитвали за Омбула и Абд ал Мот?

— Да. Тук беше някакъв чужденец, един бял, който се канеше да отиде в това село.

— Защо?

— Не знам. От мен поиска да му дам водач, но му казах, че беландите са наши смъртни врагове, и ако човек от нашето село отиде да ги посети, рискува живота си. После той си тръгна.

— Накъде пое?

— Не ми каза. Сигурно натам, откъдето беше дошъл.

— Ти разговаря ли днес с Абу ал Мот?

— Да. Той дойде при нас и аз трябваше да му разкажа всичко каквото се случи по време на отсъствието му.

— Ти спомена ли пред него нещо за Ловеца на слонове?

— Не.

— Но може би си му разказал за непознатия бял, който поискал някой от вас да го заведе до Омбула?

— И за него не съм му казал.

— Защо?