Керванът на робите

Облеклото на хората беше много оскъдно. Повечето от тях носеха само нещо като престилка около хълбоците, но всички бяха в бодро настроение. Изглежда бяха направили добри сделки. Не бяха от една и съща раса. Сред тях имаше неколцина чернокожи. Начело яздеше дребно и сухо човече. Доколкото можеше да се различи на гаснещата дневна светлина, мустаците му се състояха само от няколко косъма, а лицето му бе покрито с белези от едра шарка. Този мъж имаше панталони, но от кръста нагоре беше гол. През рамо бе преметнал ремъка на една грамадна пушка. Изглежда смяташе всяко покривало на главата си за излишно — гъстата му дълга коса падаше чак върху плещите му, а видът и прическата й напомняха за скитащите се из Германия словаци, които търгуват с железарски стоки. Именно той се нае да отговори:

— Идваме от Дар Такала и сме се запътили към Фашода.

— Но нямате намерение да стигнете до града още днес, нали?

— Не, утре. Днес ще спрем край Бир Аслан.

— Същото сме решили и ние. Значи можем да си правим компания.

— Господарю, как с възможно бедни джалабита като нас да се осмелят да дишат един и същ въздух с теб? Ще се установим на лагер далеч от вас. Само ни позволи да вземем малко вода за нас и нашите животни!

— Всички хора са равни пред Аллаха. Вие ще спите при нас. Такова е желанието ми.

Тези думи бяха изречени с настоятелен тон. Въпреки това дребничкият джалаби попита:

— Шегуваш се, господарю, нали?

— Не, говоря сериозно. Вие сте ми добре дошли.

— Също и на твоите хора ли?

— Защо не?

— Те са бени-араб. Ще ми кажеш ли от кое племе са?

— Хомри са.

— Аллах керим — Аллах е милостив, но не и хомрите! Позволи ни да стоим по-надалеч от вас.

— Защо?

— Защото не можем да ви имаме доверие.

Той смяташе и чужденеца за арабин от племето хомри, дори го мислеше за техен предводител. Затова бе толкова по-смело от негова страна, че говореше тъй откровено. Европеецът отвърна:

— Да не ни вземаш за крадци?

— Хомрите са врагове на шилюките, в чиито земи се намираме в момента — уклончиво отвърна дребничкият джалаби. — Колко лесно може да се стигне до схватка, а в такъв случай предпочитаме да стоим по-далеч.

— Изглежда сърцето ти не е кой знае колко смело. Как се казваш?

Дребосъкът се изпъчи на седлото и отговори:

— Изобщо не те засяга дали съм страхлив или не. Ако искат да научиш името ми, слез от камилата и ще разбереш!

Той скочи от магарето, захвърли пушката и извади ножа си. Хомрите бяха продължили да яздят. Затова пък джалаба не се бе помръднал от мястото си. Зад мъжа, с който разговаряше чужденецът, се намираше едно друго също тъй дребно човече и то навярно се опасяваше, че тази сцена може да завърши зле. За да предотврати подобно нещо, дребният мъж се обади:

— Прощавай, господарю, но моят приятел винаги говори на едро, а си е всъщност един незначителен човечец, който нищо не разбира. Наричаме го Ibn el dschidri18, а също и Abu el hadascht scharin19.

— Защо сте му дали второто име? — осведоми се чужденецът.

— Защото мустаците му се състоят само от единайсет косъма — отдясно шест и отляво пет. Но въпреки това той изключително много се гордее с мустаците си и полага за тях толкова грижи и старание, колкото полага и негърката за нивата си, засята с дура20. Дребният мъж се мъчеше да даде весела насока на зараждащото се спречкване, обаче опитът му бе посрещнат зле от неговия „колега“, който гневно му извика:

— Ти мълчи. Баща на безразсъдството! Моите мустаци са сто пъти по-ценни от цялата ти глава. Самият ти говориш на едро. Хвалиш се с родословното си дърво, но никой не вярва в него!

Това беше такава обида, която разгневи и другия. Той отвърна:

— Какво знаеш ти за родословното ми дърво! Сравни само как звучи моето име и как — твоето!

И обръщайки се към чужденеца, той продължи:

— Господарю, разреши ми да ти кажа кой съм аз! Казвам се Хаджи Али бен Хаджи Исхак ал Фарези ибн Хаджи Отайба Абу’л Ошар бен Хаджи Марван Омар ал Гандези Хафид Якуб Абд’ Аллах ал Санджаки.

Колкото е по-дълго името на арабина, толкова по-почитан е той. Затова той прикача едно към друго имената на рода си до трето и четвърто коляно и по този начин се образува такава безкрайна върволица от имена, която кара европееца тайно да се подсмихва.

Хаджи Али отправи към чужденеца очаквателен поглед, за да види какво ще каже за това толкова прочуто име.

— Значи ти си Хаджи Али? — попита го Бащата на четирите очи. — А баща ти е бил Хаджи Исхак ал Фарези?

— Да. Чувал ли си за него?

— Не. И дядо ти се е казвал Хаджи Отайба Абу’л Ошар?

— Така е. Познаваш ли го?

— Също не. А прадядо ти е бил Хаджи Марван Омар ал Гандези?

— Тъй е. За него сигурно си слушал да говорят, нали?

— За съжаление не съм! И за да довърша, той е бил правнук и потомък на Якуб Абд’ Аллах ал Санджаки, значи на знаменосеца?

— Да, той е носил санджака21 на пророка в борбата.

— За това име вече наистина съм чел. Якуб Абд’ Аллах трябва да е бил храбър воин.

— Той е бил герой, за когото и до ден днешен се пеят песни! — кимна гордо в знак на съгласие Али.

— Но не е твой прародител! — намеси се първият джалаби. — Съвсем незаконно си присвоил името му!