Избраниците

— Приличаш на парцал — отбеляза със странно изражение на лицето.

— По десетобалната система бих си дал шест.

— Добре. Открих нещо.

Това ме поотрезви, вдигнах глава. Той държеше някакво листче.

— Наложи се да ползвам принтера на рецепцията — обясни.

— Къде, по дяволите, се бави пиенето?

В този момент барманът се появи с поръчката.

— Още фъстъци? — попита.

— О, не — отвърнах аз. — Двама сме достатъчни.3

Захилихме се. Барманът се оттегли. Боби търпеливо изчака да се успокоя. Мисля, че бях на път да изпадна в истерия.

— Добре — казах след малко. — Думай.

— Първо реших още веднъж да се поровя в Мрежата. Не намерих нищо за „Избраниците“.

— Как не ти омръзва да вършиш едно и също нещо по сто пъти!

— После отново погледнах диска — продължи той, без да ми обръща внимание. — Сканирах паметта, проверих за скрити файлове и тъй нататък. Нищо. След това прегледах програмите, които не са много.

— Татко не беше голям компютърен гений. Затова не си дадох труда да търся в компютъра.

— Така е. Но е ползвал Интернет.

Вдигнах рамене:

— Имаше имейл. Освен това имаше сайт за фирмата, макар че някой друг го поддържаше. От време на време му хвърлях по един поглед.

Това ми се струваше по-лесно, отколкото да им звъня по телефона. След изгонването ми от колежа не бях много наясно какво ще правя. И със сигурност не знаех защо съм прекъснал следването си и с какво ще си изкарвам прехраната. Родителите ми никога не се бяха интересували от политика, но бяха преживели шейсетте, както много добре личеше от касетата. Тогава, като всички младежи, се бяха поддали на обществените настроения. Постъпването ми в ЦРУ нямаше да ги впечатли особено. Затова пазех този факт в тайна от тях, без да си давам сметка, че така не ги допускам до нито едно кътче на живота си. Разбира се, сега това не ми се струваше чак толкова странно, като се има предвид какво бяха скрили те от мен.

Боби поклати глава:

— На диска има и „Експлорър“, и „Навигейтър“. Баща ти редовно е използвал и двата браузъра. Има и доста отправки.

— Към какви сайтове?

— Към какви ли не. Информационни. За пазаруване онлайн. Спортни.

— Без порно?

Той се засмя:

— Без.

— Слава Богу!

— Проверих всеки сайт, в който е влизал. Дори онези, кои то изглеждаха маловажни. В случай че е сменил името на букмарка, за да прикрие връзката към истинския сайт.

— Хитър си.

— Баща ти също не е падал по-долу. Имаше един такъв случай, скрит във файл със сто и шейсет букмарка на изключително скучни сайтове, засягащи търговията с недвижими имоти. Връзката бе наименувана „Наскоро продадени имоти на Мизнър/Интеркоустал“. Говори ли ти нещо?

— Адисън Мизнър е архитект от двайсетте и трийсетте. Построил е доста луксозни сгради в Маями и Палм Бийч. В стил италиански вили. Много се търсят и са безбожно скъпи.

— Доста шантави неща знаеш. Добре. Само че линкът изобщо не води към сайт за недвижими имоти. Води към празна страница. Затова си викам, мамка му, задънена улица. Няколко минути ми бяха нужни, за да забележа, че на страницата има прозрачна графика със скрити връзки. Заех се да ги проследя и попаднах на сайтове с доста странни линкове.

— В какъв смисъл странни?

Той поклати глава:

— Просто странни. Приличаха на обикновени уебстраници, пълни с ненужни подробности, лоша пунктуация и безвкусни комбинации от цветове, но съдържанието им изглеждаше извънредно скучно. Имаше обаче нещо много необичайно в тях. Сякаш бяха фалшиви.

— Защо му е на някого да прави фалшиви уебстраници?

— Е, и аз се запитах същото. Проследих повечето връзки, но все задънваха или даваха грешка. На всяка страница обаче имаше един линк, който водеше към повече от една-две други страници. По едно време започнаха да ми искат пароли. Отначало бяха лесни. Успях да ги разшифровам с няколкото полезни програмки, които намерих на компютъра ти. Между другото, имаш нужда от още оперативна памет. Скапаният лаптоп ми заби цели пет пъти. След това (надявам се, че нямаш нищо против няколко междуградски разговора от стаята ти) се наложи да потърся помощ от неколцина приятели специалисти. Трябваше да използвам обиколни пътища, задни вратички и така нататък. Някой, който наистина е знаел какво прави, е поставил цял куп пречки.

— Добре, но какъв е смисълът? Със сигурност някой може да си качи на букмарк последния линк и така да влиза директно в основната страница. Защо да създават такъв лабиринт от връзки и страници?

— Предполагам, че адресът на основната страница се сменя през определен период. Както и да е, стигнах до края.

— И какво имаше там?

— Нищо.

Втренчих се невярващо в него.

— Повтори.

— Нищо. Там нямаше нищо.

— Боби, това е глупава история. Скапана. Само че как така „нищо“?

Той ми подаде листа. На него бяха отпечатани само две думи: ВДИГАМЕ СЕ.

— Ето това имаше — заяви той. — Два часа си загубих, за да стигна до една страница без никакви линкове и само с тези две думи. Похабих цял тон хартия, но разпечатах единствено пътя, по който стигнах до това, като и някои данни, необходими за повторния достъп. Записах и Ай Пи адреса на последната страница.

— И къде е това?

— В Аляска.

— По-точно?