Само дето не виждах никакъв смисъл. Звучеше ми като име на известен със своята неизвестност рок състав, макар че се съмнявах хората на записа да си изкарват прехраната с песни. Членовете на рок състави не ходят заедно по ски курорти. Те си вдигат къщи в псевдоколониален стил в различни краища на планетата и се срещат само когато трябва да си получат хонорарите. Така към ребуса се прибавяше още една загадка. Отново изгледах записа на компютъра с надеждата, че в този му вид ще забележа нещо, което съм пропуснал на касетата. Нищо интересно.
Останах известно време на стола, втренчен в една точка. Започна да се мръква. От време на време покрай вратата ми се чуваха стъпки, тракане на количка или приглушени разговори. Не им обръщах внимание.
Малко след шест часа мобилният ми телефон иззвъня и ме изкара от дрямката.
— Ехо. Уорд, Боби е.
В далечината се чуваха гласове и музика.
— Здрасти, човече — измърморих, като разтърквах очи. — Благодаря за съвета. В Билингс наистина ми свършиха работа.
— Супер. Само че не за това ти се обаждам. Намирам се в някакъв си… „Сакагауи“, май така се казва. Някакъв бар. На главната. Има огромна табела, ще ти извади очите.
Изведнъж се разсъних:
— В Дайърсбърг ли си?
— Разбира се. Кацнах току-що.
— Защо, по дяволите?
— Ами след като ми се обади, нямах какво да правя, та се хванах за нещо, което ти ми каза, и се поразрових.
— Къде си се поразровил?
— На едно място. Уорд, веднага си довлечи задника тук. Бирата ти ще се стопли. Имам новини, приятелю, и не са за телефона.
— Защо? — попитах, докато затварях лаптопа.
— Защото ще умреш от страх, като ги чуеш.
10.
„Сакагауи“ бе голям мотел на главната улица. Имаше огромен разноцветен неонов надпис, който се виждаше от километри и привличаше непредпазливите пътници като магнит. При първото си посещение при родителите ми бях издържал тук точно десет минути. Стаята, която ми дадоха, приличаше на музейна експозиция на мебели от шейсетте, а килимът й бе като козината на бездомно куче. Отначало си помислих, че нарочно са целели този ефект, но като се вгледах, установих, че обзавеждането просто не е променяно от годината на раждането ми. След като установих, че няма и обслужване по стаите, се изнесох начаса. Никога не бих останал в хотел без рум сървис.
Фоайето беше малко и влажно и миришеше силно на хлорна вар, вероятно защото малкият басейн се намираше в съседното помещение. Побелелият старик на рецепцията ме насочи към горния етаж, без да си дава труда да проговори, но ме изпрати с любопитен поглед. Когато се качих в бара, разбрах защо. Там не беше особено оживено. В средата имаше барплот с една–единствена сервитьорка. Отстрани се мъдреха ред допотопни игрални автомати и неколцина не по-млади клиенти търпеливо пускаха монети в тях. Живи вкаменелости. От големите прозорци в предната част на салона се виждаха паркингът и улицата. Няколко двойки, разпръснати по масите, говореха на висок глас, вероятно с надеждата, че така ще създадат поне малко атмосфера. Напразно.
Боби Нигърд седеше до прозореца.
— Какво, по дяволите, означава това „Сакагауи“?
Аз се настаних срещу него.
— Сакагауи била индианската девойка, която съпровождала Люис и Кларк2. Помагала им да се разбират с местните, да не се забъркват в неприятности и други такива неща. Експедицията минала недалеч оттук, на път за планините Бътърут.
— Благодаря, професоре. Но не е ли рисковано да се каже „девойка“ в наши дни? Няма ли да се разтълкува като полова дискриминация или нещо подобно?
— Вероятно. И знаеш ли какво? Изобщо не ми пука. По-добре е от „женска“.
— Така ли мислиш?
— Както и да е. Радвам се да те видя, Боби.
Той ми смигна и се чукнахме. Изглеждаше както винаги, а не се бяхме виждали от две години. Беше малко по-нисък от мен и малко по-широкоплещест. С къса коса, винаги леко зачервено лице и общ вид на човек, който няма да се впечатли много, ако го удариш с бухалка. Някога служеше в армията и все още приличаше на войник, макар и не от тези, които виждаме по телевизията.
След като отпихме, Боби остави халбата си, огледа се и отбеляза:
— Голяма дупка.
— Защо тогава си тук?
— Заради скапания надпис навън. Привлече ме като муха. Защо? Има ли по-добро място за отсядане в града?
— Не, исках да кажа, какво правиш в Дайърсбърг?
— Ще стигнем и до това. Между другото, как я караш? Моите съболезнования, човече.
Изведнъж, може би защото седях до приятел, смъртта на родителите ми отново ме натъжи. Неочаквано се почувствах потиснат, както вероятно ще се чувствам от време на време до края на живота си, независимо какво са направили. Понечих да кажа нещо, но замълчах. Чувствах се уморен, объркан и тъжен. Боби отново чукна чашата си в моята и двамата отпихме. Той помълча още малко, сетне смени темата:
— И така. Какво правиш напоследък?
— Нищо особено.
Той вдигна вежди:
— Нищо особено или „по-добре не питай“?