Избраниците

Уорд натисна педала. Колата се понесе с бясна скорост по мокрия път. Той я насочи право към портата.

— Залегни — извика в последния момент Боби.

Нина и Занд се подчиниха.

Боби се хвана за предната седалка и вратата, стисна пистолета си. След секунда колата се заби в портата, предното стъкло се пръсна. Автомобилът излезе на тревата и занесе. Уорд успя да овладее волана.

Отпусна газта, сетне насочи колата към дърветата, като отново увеличи скоростта. Мина през една бабуна и Нина подскочи на седалката. Едва се приземи и колата отново подскочи. Зад нея Занд изръмжа.

Уорд и Боби изглеждаха залепнали за седалките си.

Минаха през още една бабуна и изведнъж излязоха на равен път. Уорд даде газ покрай дърветата, присви очи.

— Виждате ли някого?

— Не — отвърна Боби. — Но не намалявай.

След стотина метра пътят зави рязко вдясно, започна стръмно изкачване. Боби се оглеждаше внимателно, Уорд не намаляваше скоростта.

Нямаше жива душа. Никой не откри огън по тях. Когато обаче Занд надигна глава, Боби го натисна да залегне отново. Рамото го болеше от раната, но той не му обръщаше внимание.

— Къде са? — недоумяваше Уорд.

— Вероятно всички са се строили на върха и ни чакат.

— Голям оптимист си. Все пак се радвам, че си тук.

— Предполагам, че на това му казват приятелство — отбеляза Боби. — Ако нещата тръгнат на зле, ще се връщам в сънищата ти и ще те тормозя.

— Ти вече ме тормозиш. От години се опитвам да се отърва от теб.

Минаха последния завой и портала на „Палатите“ се извиси пред тях.

— Все още няма никой — отбеляза Уорд и намали скоростта.

— И какво сега?

— От другата страна на оградата пътят завива наляво. Има две големи постройки. Рецепция и нещо като склад. Целият комплекс е заграден с висока стена. Къщите са отвъд нея.

— Е, и?

— Давай към главния вход — предложи Боби. — Няма начин да разбием тази стена.

— Точно там ще ни чакат.

— Нямаме избор.

Колата мина под каменната арка и се насочи към дървените сгради. Паркингът бе осветен от бледа лампа. Уорд отново даде газ. Изкара колата в средата на паркинга и спря. Огледа се с недоумение.

— Какво има? — попита Нина.

— Последния път паркингът беше пълен.

Те се огледаха. Нямаше нито една кола. Уорд изключи двигателя.

Занд отвори вратата и слезе, без да чака другите. Боби изруга и изскочи от другата страна, готов за стрелба. Бледата светлина ги правеше лесна мишена, но също така им показваше, че на покрива няма стрелци. Никой не ги чакаше в засада. Двете дървени постройки бяха празни. Уорд и Нина слязоха предпазливо. Уорд кимна към постройката вдясно:

— Там е главният вход.

Останалите го последваха и се събраха пред стъклената врата. Боби надникна вътре.

— Няма никой — установи.

— Влизаме ли?

— Разбира се. След теб.

Уорд се наведе, бутна леко вратата. Не се задейства аларма. Не прозвуча изстрел. Той отвори и влезе внимателно. Другите го последваха.

Фоайето беше тихо. Този път не се чуваше музика, в камината от речни камъни не гореше огън. Голямата картина над рецепцията бе изчезнала. Помещението изглеждаше необитаемо от години.

— Мамка им — изръмжа Уорд. — Офейкали са.

— Глупости! — възрази Боби. — Имали са не повече от час. Не е възможно да са се изнесли за толкова кратко време.

— Имали са малко повече — отбеляза Занд. — Ние си тръгнахме от дома на Ван пет-десет минути преди да се самоубие. Може да ги е предупредил.

— Пак е малко. Не са имали време да заличат всички улики.

— Значи вероятно са се приготвили от по-рано — предположи Нина. — Вие сте уплашили агента им до смърт. Може би това е било достатъчно, за да ги стресне. В такъв случай са имали два дни. Няма знаеше. Така или иначе ще претърсим комплекса.

Тя тръгна към една врата в дъното, водеща към вътрешността на „Палатите“. Беше изпълнена със страх, че са дошли твърде късно, че призракът, който е гонила толкова дълго, отново й се е изплъзнал. Другите останаха неподвижни. Тя не се интересуваше дали ще я последват. Трябваше да влезе. Трябваше да огледа.

Не чу изстрела.

Когато звукът достигаше ушите й, тя вече падаше; стовари се върху една масичка. Имаше чувството, че гърдите й се раздуват, че изгарят. Отвори уста да извика, но не издаде звук. Занд хукна към нея.

Уорд се извъртя — на прага стоеше друг мъж. Макгрегър. Боби забеляза една жена зад гишето на рецепцията. От една замаскирана вратичка в стената зад нея се появи жилест младеж.

И тримата бяха въоръжени; започнаха да стрелят.

Младежът умря първи.

Явно нямаше опит с огнестрелните оръжия и стреляше като актьор в гангстерски филм — държеше пистолета отстрани на тялото си. Боби го повали с един изстрел. Уорд се скри зад една колона и улучи Макгрегър първо в бедрото, после в гърдите. Един куршум изсвистя на сантиметри от лицето му. Той приклекна зад един ъгъл на гишето с надеждата жената да не го е видяла. Презареди, изпусна половината патрони.

Занд коленичи до Нина, която лежеше разтреперана и задъхана, поставила ръка на гърдите си. Раната беше високо, под дясната ключица.

— О, Нина — прошепна той, без да обръща внимание на летящите наоколо куршуми.

Тя се закашля, по лицето й се четеше удивление.

— Боли — прошепна.