Кръглият му корем се тресеше под бронята, която не му прилягаше добре. С властен жест заповяда на коняря да доведе коня му. Анатолий скочи на коня си с такъв устрем, че падна от другата му страна. Трябва да призная, че ние цивилните се изсмяхме на буйния си събрат. Но въпреки закачките ни Анатолий последва своя император на бойното поле.
Отначало виждахме всичко съвсем ясно. Персийците бяха пръснати като дъга между стените на Ктесифон и реката. Отпред — конницата; зад нея — пехотата; а най-отзад, до самите стени, като верига от пръстени могили се виждаха сто слона, всеки с желязна кула на гърба, пълна със стрелци.
Персийските конници носят съвсем необикновени брони, които се състоят от стотици малки железни плочки, съшити заедно, така че не само войникът е изцяло защитен, но и лесно се движи, защото бронята взима формата на тялото му като плат. Конете им са защитени с кожени наметала. Предвождана от способен военачалник, персийската конница би била страшна сила. За наше щастие по онова време нямаше особено изтъкнати персийски военачалници. Освен това персийската войска не е постоянна институция като нашата, а случайна сбирщина: едни са на постоянна военна служба, други са наемници, има и благородници, и роби. В критични моменти във войската вземат всички годни мъже — тази система едва ли е най-добрата.
Зад конницата напредваше пехотата в сгъстен боен ред; всеки войник носеше продълговат, изплетен от ракита щит, покрит с кожа. Великият везир беше между слоновете в тила, а великият цар и неговият двор наблюдаваха битката от стените на Ктесифон, както ние философите я наблюдавахме, разположени на сгъваеми столове до самия бряг на реката. Бяхме твърде далеч, за да можем да разпознаем Сапор, макар Максим да твърдеше, че го виждал съвсем ясно.
— Аз съм извънредно далекоглед, знаеш. Сапор е от лявата страна на кулата до портата. Виждаш ли синия балдахин? Е, той стои точно под него, облечен в алена мантия. При него трябва да са синовете му. Изглеждат съвсем млади…
Той непрекъснато дрънкаше и ни обясняваше, макар че всъщност всички ние можехме да видим смътно само някакво цветно петно по зъбчатите стени.
Юлиан обаче виждаше съвсем ясно — яздеше неспокойно пред първата редица на настъпващата пехота. Лесно можеше да го познае човек не само по белия му кон и пурпурната му мантия, но и по змея — неговия щандарт, който винаги го придружава.
Нашите тръби засвириха за нападение. Пехотата започна да напредва с онази особена стилизирана стъпка, подобна на стъпката на древната спартанска войска: две кратки стъпки, пауза, две кратки стъпки, пауза, спазвайки точно ритъма на барабаните. Има нещо заплашително и зловещо в този ритмичен бумтеж и във вида на бавно напредващите редици. Дори Максим млъкна, когато римската армия започна да напредва. След това войниците от първата редица нададоха викове и запратиха копията си в персийската конница. Изведнъж двете войски изчезнаха. Едва не помислих, че Максим е направил магия. Докато преди миг в силната слънчева светлина съвсем ясно виждахме сто и тридесет хиляди войници, сега пред нас нямаше нищо освен потискащ облак от прах. Нищо не се виждаше. Но от средата на облака се чуваше рев на тръби, бумтеж на барабани, бойни викове, звънтеж на мечове и свистене на стрели.
Битката започна при изгрев-слънце и продължи до залез-слънце. След един-два часа на етруските им доскуча да гледат облака прах и те се оттеглиха „да се молят за победа“. Всъщност те се настаниха в една близка палмова горичка и се отдадоха на пиене. Тези жреци пиеха неимоверно много. Спомням си как една вечер и петимата етруски се бяха напили здравата, преди да започне някакъв религиозен обред. Беше великолепна катастрофа. Постоянно изпущаха свещени съдове и книги, а Мастара тържествено уверяваше разярения Юлиан, че „божественият дух е влязъл в тях“. Това е един от малкото ми приятни спомени от персийския поход.
Ние с Максим цял ден гледахме тази стена от прах. Единственото указание за хода на битката беше положението на облака, който с всеки изминат час се придвижваше по-близо до стените на Ктесифон. Персийците отстъпваха.
— На 15 юни ще се върнем в Тарс — каза внезапно Максим; той бе начертал разни знаци в праха при краката ни с магическата си пръчка.
— След три седмици?
— Три седмици? Три седмици ли има дотогава? — попита той и ме погледна стъписано. — Ей, наистина три седмици! Невероятно е да си помисли човек, че ще победим Персия за толкова кратко време. На Александър му взе повече време! Да не би да съм сбъркал.
И той взе пак да разглежда праха пред краката си. Идеше ми да счупя пръчката о глупавата му глава.
— Не. Изчислението е правилно. 15 юни. Ясно като бял ден. Трябва да кажем на Юлиан, той толкова ще се зарадва — каза Максим и погледна неопределено към бойното поле.
— Отде знаеш, че императорът е още жив? Нарочно подчертах титлата. Никой освен Максим не наричаше Юлиан по име, когато говореше за него.
— Трябва да е жив. 15 юни. Току-що ти показах. Погледни, ето в четвъртия дом на Слънцето…