Юлиан

Направих голямо жертвоприношение на Кибела, но гражданите не пожелаха да участвуват в обредите, макар да им предложих дарове, за голям ужас на комит Феликс. Все повече се уповавах на Максим, който е в постоянна връзка с богинята. Именно той откри елиниста Арсаций, когото назначих за първожрец на Галатия. Арсаций е стар и бъбрив, но извънредно деен. За по-малко от една седмица той намери двадесетина жреци, готови да служат в храма на Кибела. На няколко пъти им говорих надълго и широко, че е необходимо да бъдат действително така добродетелни във всичките си дела, както галилеянските духовници — според твърденията на галилеяните. Изрично им забраних да ходят на театър, да посещават кръчми или да се занимават с търговски сделки от съмнително естество. Също така им заръчах да открият приюти за бедните и да бъдат особено щедри към бедните галилеяни. След това определих на епархията Галатия годишна помощ от тридесет хиляди чувала жито и деветстотин амфори вино, една пета от които наредих да се дава на бедните, които прислужват на жреците, а остатъка на странници и просяци, тъй като „всички странници и просяци са пратени от Зевс, а всеки дар, колкото и дребен, е ценен“. Тези думи не са на Назарянина, а на нашия Омир!

Последната вечер в Песинус стояхме до късно с Максим и разисквахме върху естеството на великата богиня-майка. Той беше по-красноречив от обикновено, а аз се вдъхнових повече от обикновено от думите му и, разбира се, от духа на богинята. Кибела е първа сред боговете, майка на всички; макар да не одобрявам влиянието на евнусите в политическия живот, изпитвам дълбоко уважение към онези жреци, които по примера на Атис се скопяват, за да служат всеотдайно на богинята. Когато Максим си отиде, бях толкова възбуден, че започнах да диктувам един химн, посветен на майката на боговете. Завърших го призори. Максим намира, че това е най-доброто ми произведение от този род.

После потеглихме за Анкира45. Там бях обсаден от хиляди тъжители. Беше досущ като посещение в Египет. Положих най-голямо старание да раздавам правосъдие, но накрая почнах да губя търпение. При това отвсякъде пристигаха вести за религиозни раздори. Някои от нашите хора, прекалено ревностни, увреждаха имотите на галилеяни, докато последните правеха всичко възможно да ни попречат да отваряме наново храмовете. Ясно беше, че рано или късно ще трябва да стресна галилеяните и чрез някоя по-сурова мярка да им покажа, че няма да търпя неподчинение. Но за момента все още разисквах и спорех. Обещах на град Песинус средства за постройката на обществени сгради при условие, че гражданите ще поддържат храма на Кибела. Заявих, че няма да посетя Низибис, докато жителите не се покажат по-малко враждебни към елинизма. Лиших от епископския им сан няколко владици и предупредих останалите, че няма да допусна никаква намеса в моите реформи. Не зная какво щях да правя без Максим. Той бе неотлъчно до мен, неуморим, винаги готов да ме ободри, а аз действително се нуждаех от утеха и насърчение.

В Анкира загубих самообладание и кипнах. Бях прекарал три дни в съда да слушам как хората разправят лъжи един за друг. Просто те обзема страхопочитание пред творческата мощ на въображението, подхранвано от човешка злоба. Някакъв човек, явно решен да срази своя съперник в търговията, идваше при мен всеки ден и отправяше все нови и нови обвинения срещу врага си. Аз незабавно ги отхвърлях. Накрая обвинителят изрева с всичка сила:

— Той върши държавна измяна, августе. Домогва се до престола ти!

Тези думи привлякоха вниманието ми.

— Какви доказателства имаш?

— Преди две седмици той си поръча копринена мантия, и то пурпурна!

Всички нададоха ужасен вик при такава обида на императора. Изгубих търпение. Изух червените си обувки и ги запратих с все сила по главата на този глупак.

— Тогава дай му и тези обувки! — извиках аз. — Те вървят с мантията! — Изплашеният негодник се просна пред краката ми. — Пък му напомни — а и ти сам помни, — че само дрехите не правят човека император. — Не бях особено доволен от себе си, загдето избухнах, но тогава бях в голямо напрежение.

От Анкира поехме на югозапад. При така наречените „Порти“, планински проход, който свързва Кападокия с Киликия, ме посрещна губернаторът на Киликия, Целсий. Бегло го познавах от Атина, където учехме заедно. Той също бе ученик на Либаний. Толкова се зарадвах да видя приятелско лице на елинист, че го целунах пред целия петулантски легион. След това го взех при себе си в моята кола и така пътувахме заедно до Тарс. В непозната страна, обкръжен от враждебно настроени хора, човек се привързва към съвсем бегли познайници, като че ли му са братя. Този ден на драго сърце бих назначил Целсий за преториански префект на Изтока, само за да изразя удоволствието, което ми доставяше разговорът с човек от моята вяра.