Юлиан

В Бингиум се случи нещо неочаквано. Преторианският префект Флоренций, когото не бях виждал повече от две години, ненадейно се яви при мен начело на войската си, за да ми помогне във военните действия. Тъй като походът беше вече към края си, не ми оставаше друго, освен да му благодаря за добрите му намерения и да изтръгна от него колкото се може повече жито и злато. Срещата, която имахме, беше много забавна.

И неговият, и моят лагер бяха разположени извън Бингиум. Предпочетох да живея в палатката си, тъй като в града поради строежите имаше голям шум и бъркотия. Войската на преторианския префект беше на лагер южно от мен, близо до реката. Флоренций поиска аудиенция същия ден, когато войските ни се събраха. Определих му среща, отбелязвайки със задоволство, че сега той идва при мен, а не настоява аз да го посетя.

Флоренций пристигна при залез-слънце. Приех го сам в палатката си. Поздрави ме според етикета, нещо необичайно за него. Той бе видимо променен. Не чух никакви иронични забележки за спартанската ми обстановка. Явно бе неспокоен. Но защо?

Седяхме на сгъваеми столове близо до входа на палатката, през който нахлуваше златната светлина на лятната вечер. Пееха птички. Шумът от войските около нас не спираше, но действуваше успокоително. В далечината, над зеленината на горите, се виждаха сивите стени на Бингиум. Флоренций започна разговора:

— Известно ти е, цезарю, че Персия се е надигнала срещу нас.

Отговорих му, че знам само това, което е общоизвестно, а именно, че пратениците на Констанций при Сапор не са имали успех.

— За съжаление положението е по-лошо — каза той, а неспокойният му поглед се местеше ту тук, ту там, като птичка, която търси клонче, на което да кацне. Ръцете му трепереха. — Преди няколко месеца Сапор навлезе с войските си в Месопотамия. Той обсади Амида33.

Бях изненадан не толкова от това, че Сапор ни е нападнал, колкото, че бяха скрили тази новина от мен. Обикновено не може и една глава да падне в империята, без вестта да се пръсне за миг на хиляди мили, бързо като вятър, не, по-бързо, като слънчевите лъчи. Никой не може да каже как става така, че новините пътуват по-бързо от хора и коне, но действително е така. Това събитие обаче не се беше разчуло и аз му казах, че нищо не зная за него.

Флоренций разпери ръце.

— Така иска августът — каза той. — По този въпрос държи да се пази колкото се може по-голяма тайна. Знаеш го какъв е.

Когато говореше с мен, той винаги правеше тънки пренебрежителни забележки за Констанций, надявайки се да ме подведе: смяташе, че ще кажа нещо, което може да се изтълкува като измяна на императора. Никога обаче не попадах в клопката му и той знаеше, че никога няма да попадна; въпреки това продължавахме да играем познатата ни игра, като старците, които човек вижда по селата да играят на дама с часове и години наред, като правят все същите ходове и контраходове до края на живота си.

Бях озадачен.

— Защо държи да се пази в тайна? — попитах.

— Защото, цезарю, се касае за пълен погром — каза Флоренций, като извади кесията си от еленова кожа и взе да опипва златото с пръсти. — Амида е разрушен.

Ако ми беше казал, че Антиохия или Константинопол е паднал в ръцете на варварите, нямаше да бъда по-поразен. Амида бе най-важният от граничните ни градове и минаваше за непревземаем.

— Градът бе обсаден в продължение на двадесет и три дни. Имам тук подробно описание на обсадата, ако искаш да го проучиш. Зад градските стени имало седем легиона. Това означава, че войските и населението, възлизащо всичко на сто и двадесет хиляди души, са били натъпкани в едно съвсем малко пространство, където измирали от чума, глад и жажда. Самият Сапор се биел в челните редици. За щастие нашата войска се сражавала добре и Сапор загубил тридесет хиляди войници.

— Но ние пък загубихме Амида, нали?

— Да, цезарю.

— А какво ще стане сега?

— Августът смята да се премести в Антиохия за през зимата. Идущата пролет ще започне голяма офанзива срещу Персия. Заклел се е да възвърне Амида.

— А Сапор?

— Той се е оттеглил в Ктесиофон, за да подготви… един господ знае какво.

Седяхме мълчаливо, докато мракът се сгъстяваше зад дърветата. Топлият въздух бе наситен с мирис на гозби. Чуваше се войнишки смях. Дрънчаха оръжия. Цвилеха коне. Някакво куче излая. Мислех за разрушената Амида.

— Августът естествено ще иска да събере колкото се може повече войски.

Заговорих пръв, защото знаех, че Флоренций бе дошъл да ме види именно по тази причина.

— Да, цезарю.

— Определил ли е точно какво ще иска от мен?

— Не, цезарю, още не е.

— Аз, както знаеш, разполагам всичко на всичко е двадесет и три хилядна войска.

— Да, цезарю, зная.

— Повечето от моите войници са галски доброволци. Те дойдоха при мен при условие, че ще се бият само в Галия, за да защищават собствената си страна.

— Това ми е известно, цезарю. Но те са също така и римски войници. Положили са клетва за вярност на императора. Те са длъжни да му се подчиняват.

— Дори да е така, не мога да бъда сигурен какво ще направят, ако наруша обещанието, което им дадох.