Империя в черно и златно

След миг спасителката му стана жертва на вражеската атака. Чу се припукване, разнесе се миризма на пърлено месо и нагорещен метал и жената се срина на едно коляно. Стенуолд се обърна да помогне и едва не се пльосна върху мъжа, който посягаше да я изправи на крака. Леките въздухобойни единици на осоидите ги бяха наобиколили отвсякъде, стрелкаха се над главите им, други се спускаха към гражданите да ги прогонят от улицата. Стрела от арбалет свирна покрай Стенуолд като живо същество.

Ранената жена вече се беше изправила. Заедно с мъжа до себе си се обърна да посрещне новата атака. Мариус и останалите продължаваха напред.

— Хайде, Стенуолд! Побързай! — извика офицерът.

— Но…

— Тръгвай — каза ранената жена без болка или упрек в гласа си. После двамата с мъжа вдигнаха щитовете си като стена и зачакаха. Стенуолд ги изгледа за последно, после се обърна и хукна да настигне другите.

Тисамон се появи до него. Лицето му се кривеше в изражение, каквото Стенуолд не беше виждал преди, но можеше да го разчете като да беше гравирано върху чертите на богомолкоида. Тисамон искаше да се бие. Бяха го предали. Бяха му забили нож в гърба. И сега копнееше да влезе в битка, която не можеше да спечели.

— Мърдай, бръмбар дебел — изсъска той, стисна едната презрамка на престилката му и го повлече напред. — Трябва да се измъкнеш оттук.

— Да се измъкнем… — поправи го Стенуолд, твърде задъхан, за да каже нещо повече. После видя как Тисамон улавя с едно движение на ръката вражеско копие от въздуха, завърта се на пета, запраща го в небето зад тях, после отново влиза в крачка. Стенуолд не спря да погледне, но можеше да се закълне, че някъде зад тях войник на осите пада от небето, пронизан със собственото си оръжие.

Мина беше град на нива и отрядът им стигна до едно от многобройните стълбища, стръмно и тясно. Стенуолд понечи да забави крачка, но Тисамон не му позволи, сграбчи го отново за лакътя и го повлече нагоре, напрягайки всяко мускулче на тънката си снага.

— Не спирай — изсъска му богомолкочовекът през стиснати зъби. — Размърдай тлъстия си задник, бръмбарско копеле такова!

Жилото на тази обида пришпори Стенуолд към върха на стълбите преди да се е усетил. Там имаше цяла тълпа от минасци и всичките се опитваха да тръгнат в грешната посока, право към портите. Нещо в лицето на Тисамон или в езика на тялото му бързо ги накара да им сторят път. Напред Мариус и хората му вече се изкачваха на бегом по следващото стълбище.

Стенуолд също хукна, хукна така, както не беше тичал в живота си. Коланът с инструментите му, а също мечът и арбалетът дрънчаха при пълна липса на съзвучие и се надпреварваха кой да го спъне. Дъхът му стържеше в гърлото при всяко вдишване, но той продължи да тича презглава, защото оттатък последното стълбище беше заветната цел. Зърнеше ли веднъж летището, поне щеше да е наясно дали тичането най-сетне е към края си, или са закъснели фатално.

Осородни войници щъкаха по летището. В далечния му край огромната маса на летателен балон се сриваше бавно надолу, беше надупчен на десетина места, от които изтичаше въздух. Пет-шест мъртви мъже и жени лежаха като захвърлени играчки между летателните машини, но други десетина даваха последен отчаян отпор и стреляха трескаво с арбалетите си от импровизирани укрития срещу кръжащите осоиди. Ако осородните бяха дисциплинирани бойци с тактика и стратегия, отдавна щяха да са помели защитниците, но жаждата за кръв ги заслепяваше и всеки се биеше сам за себе си.

Стенуолд зърна някакъв старец да подклажда трескаво пещта на източен ортоптер, висок кораб с прибрани криле, вирнал муцуна към небето. Един осочовек пикира, сграбчи стареца за яката и го метна на десетина крачки от машината, после кацна и заби меча си в него — веднъж, два пъти, три пъти. След миг стрела се заби между плешките на войника. Той залитна напред, извил ръка да изтегли стрелата.

— Насам! — изгъгна Стенуолд и хукна към изоставения ортоптер. В пещта му вече имаше налягане. Готов беше да отлети. — Хайде! — викна задъхано той.

Хората на Мариус го настигнаха мигновено, че го и подминаха, съзнателно разгръщайки се встрани от машината и оформяйки рядка стена от щитове, за да защитят поне в някаква степен отстъплението.

— Можеш ли да летиш с това нещо? — попита Мариус. Стенуолд кимна мълчаливо, защото не му стигаше въздух да говори, а и място за колебания вече нямаше. Офицерът го плесна по рамото. — Подкарай го тогава. Ние няма да се бавим. — А после, когато Стенуолд тръгна към машината, добави: — Внимавай за Тисамон. Той не иска да тръгва.

„Знам защо“, искаше да му изтъкне. Но и за това не му стигаше въздух.

Тисамон вече беше стигнал до ортоптера и посягаше към люка. После спря и погледна към Стенуолд с измъчено изражение.

— Аз… как…

— Дръжката. Завърти дръжката.