Гибелни пясъци

Възможно най-бързо се промъкнах през процепа. Отвън Камил ме очакваше вече край моето животно. Подадох му детето и се качих на седлото. В същия момент дочухме първите изстрели. Той вдигна момчето, за да го поема, и се втурна към своята камила. После, без да ни забележи някой, ние се отдалечихме, докато зад нас вече бушуваше ожесточена схватка.

Отначало следвахме проточилите се навътре в пустинята скали, а когато стигнахме до самите планински възвишения, яздихме два часа успоредно на тях в полите им, докато най-сетне се добрахме до едно място, което ми се стори подходящо за моята цел. Там имаше твърде подобен на рампа естествен път, който, макар да беше тесен, се изкачваше тъй плавно нагоре, че камилите ни можеха да минат по него. Той ни отведе до един истински бастион сред скалите. За моя радост разбрах, че наоколо нямаше по-високи възвишения, нито пък се виждаше друг път към бастиона освен вече споменатата „рампа“. Тук бяхме в безопасност, понеже лесно можехме да се защитаваме и срещу далеч по-многочислен вражески отряд, без изобщо да говорим, че в лицето на момчето имахме и такъв заложник, чрез който можехме да изнудим противниците си да се съгласят на всякакви условия.

Насочих вниманието си към момчето, което седеше на един камък и ми хвърляше къде изплашени, къде доверчиви погледи.

То беше хубаво, мургаво хлапе с огнени очи, чиито блясък бе помътнял от жажда, глад, страх и мъка. Попитах го:

— Говориш ли арабски?

— Да — отвърна то за моя радост.

— Как те наричат? — продължих да разпитвам.

— Калоба.

— Кой е баща ти?

— Рагата, върховният шейх на всички келоуи.

Значи моето предположение се беше оказало вярно. Момчето беше син на вожда на туарегите, които ни бяха нападнали. От него узнах как беше попаднало в плен на тибусите. След като баща му заедно с воините си бил заминал по работа, се появил някакъв мним хауса и помолил да му окажат гостоприемство. Разрешили му да остане, но през нощта, когато всички спели, той грабнал детето и го отвел до място, където го чакали деветнайсет мъже с една тахтиреуана. Похитителят на момчето бил предводителят на тибусите, който бил не само смъртен враг на туарегите келоуи, но и имал кърваво да си отмъщава на техния шейх. Ето защо се решил да му погоди този наистина много дързък номер и да отвлече единствения син на своя най-върл враг. Малкият ме попита дали ще го върна на баща му и аз му отговорих утвърдително. Имах следния план: предполагах с доста голяма сигурност, че туарегите са останали в бивака ни и исках още тази вечер да отида там и да кажа на предводителя им, че синът му е в ръцете ми, но съм готов да го разменя срещу търговеца Абрам Бен Сакир заедно с всичките му хора,камили и стоки. Бях убеден, че туарегът щеше да се съгласи. Междувременно Камил щеше да пази момчето, което нямах намерение да върна на баща му, преди да видя условията си изпълнени, както и преди да съм получил тържественото уверение, че ще се отнасят с мен и Камил като с приятели на племето. След като хапнахме съвсем скромно, аз легнах да спя. Камил трябваше да остане на пост и да ме събуди, щом започне да се смрачава. После възседнах хеджината и се отправих към бивака.

Достигнах целта си без никакви пречки. Около огъня бяха насядали победителите, около седемдесет туареги, а наблизо лежаха вързаните пленници, сред които се намираше жив и здрав и търговецът от Мурсук Абрам Бен Сакир. Безстрашно се насочих към огъня, без да обръщам внимание на суматохата, предизвикана от внезапното ми доброволно появяване. Един от насядалите хора скочи на крака и изкрещя:

— Този е Кара Бен Немзи, християнското псе, което ме удари! Дръжте го и го вържете!

Беше кабирът. От смайване никой не се помръдна, за да се отзове на призива му. Тогава самият той се опита да ме сграбчи, но аз го блъснах така, че отлетя настрани, и попитах:

— Къде е Рагата, предводителят на тези туареги?

— Аз съм Рагата — отговори ми един от мъжете с дързък вид и мрачен поглед, до когото бе седял кабирът. — Ако наистина си християнското куче, за което ми разказа моят съгледвач, тогава сигурно само умопомрачението ти те е накарало да се върнеш тук. Отмъстителят ще те хване и ще умреш в страшни мъки.

— Не говори прибързано! Един християнин не се бои от отмъщението на някой мюсюлманин, защото Иса Бен Мириям18 е по-могъщ от Мохамед.

Тези думи предизвикаха буря от гневни викове, а Рагата яростно ми кресна:

— Ти дръзваш да хулиш Пророка, в сравнение с когото вашият Иса не е нещо повече от лек полъх на ветрец? Ние ще…

— Мълчи! — прекъснах го. — Първо чуй какво искам да ти кажа! Ти имаш момче, което се нарича Калоба, нали?

— Да — учудено отвърна той.

— Това момче е било отвлечено и единствено аз, християнинът, съм в състояние да ти го върна. Никакъв Мохамед не може да ти го доведе и нито един от вашите халифи няма да успее да го намери. А сега ако искаш, убий ме!