Фаетон

После засмука жадно, с пълни гърди.

Горски дух ли беше или…

Ето, наближи бентанга.

Той, както е редно, не се виждаше. Големите му колиби със стръмни покриви, построени върху колове, бяха скрити зад горската зеленина, през която водеше тясна пътека, често подновявана с ножове и секири.

Така правеха всички, разполагаха селата си хем близо до реката, та по нея да се свързват с останалия свят, хем не толкова близо, че да не ги заливат наводненията и да не ги достигат комарите.

Там щеше да сбере мъжете и утре всички заедно щяха да одерат носорога, да опушат кожата му и да отнесат месото за вечерния гуляй.

Пред множество, особено ако с него е и дукунът-магьосник, горските духове губят силата си.

Вече отбиваше към плитчината, където бяха вързани другите праута, когато внезапно се сепна.

Защо пък в селото?

Че нали там живее учителят, яванецът, дошъл да учи и малките, и възрастните (то се знае, които искат) на четмо и писмо? Учеше ги също как по-добре да отглеждат ориза и бананите, носеше им по-подходящи сечива и семена от други растения, по-вкусни и по-плодовити; той беше и лекар, и тълкувател на законите.

Ей от това се сепна Пангу.

От закона!

Защото законът забранява да бъдат убивани носорозите.

Учителят щеше да го наклевети пред полицията. И щяха да го осъдят. Щяха да го натирят в планината да троши камъни за новите шосета. А всички знаят какво е теглото на каторжниците.

Пък като те хванат, върви доказвай, че ти не си го убил, ами — някакъв паднал клон! Кой ще ти повярва? Както и той, ако му го кажеше друг, докрай щеше да се съмнява в истинността му.

Пангу размаха веслото, насочи прауто към срещуположния бряг (нарочно, да не го забележи някой от племето) и бързо загреба надолу.

Не му трябваше ни месо, ни кожа!

Нали имаше рог и дамар?

Стигаха му.

Заливът пред родното село изостана назад. С равни тласъци, за да не се изморява, лодкарят размахваше веслото. Предстоеше му дълъг път, налагаше се да пести силите си.

Дълъг път — поне пет дни по течението, докато стигне в града. И там, съвсем тайно, по тъмно, щеше да потърси Пиявицата — търговеца, който като истинска пиявица изсмукваше потта и кръвта на бедните даяки, като им плащаше десеторно по-ниски цени за онова, което му носеха, а им продаваше десеторно по-скъпо своите стоки.

Пък и какво ли могат да му предложат горските хора? Ротанг, суров каучук, дамар. А от него търсят всичко, което не умеят да си направят сами.

Ала най ги изсмуква дебелият арабин, когато му носят незаконна стока: златен пясък, диаманти, крокодилски и змийски кожи. И рога от носорози. За тях най се пазарят. Пазарят се, и накрая все той надделява. Той си стои у дома. Те него търсят, а не той — тях. Щом не щат, нека си ги мъкнат обратно! А защо тогава са се блъскали дни и седмици из джунглата, докато стигнат дотук? За да се връщат напразно ли?

И вземат, каквото той благоволи да им даде.

Какво ли щеше да плати и сега? Рогът — дълъг, плътен, на вид с превъзходно качество; дамарът — огромна буца, и то откъртена от дървото, а не гнила в земята кой знае откога и многократно обезценена…

Пангу се замисли.

Всъщност за какво отиваше в града: да продаде товара си? Или…

Или — заради Бия?

Прекрасната! И невярна Бия!

Но тъй думат хората, не е виновна тя, дето е тъй хубава. Нима на хубостта трябва да се наслаждава само един?

Кой знае защо — може би тя го бе омагьосала отдалеч. Затуй Пангу бе зарязал селото си и слязъл в града.

Там я видя. И не можа да се отдели от нея. Досущ като омагьосан. Не току-тъй разправят, че балийките са вълшебнички.

Остана при нея. За два дни похарчи парите, що бе получил за донесения и тогава дамар. И си потърси работа. Забрави да се върне при племето си.

С какво ли не се захваща: и хамалин, и копач, и дървосекач, и катерач по стълбовете на електропроводите? Понеже другите се страхуваха, а той го смяташе играчка. Нали на такава височина се търси дамарът?

И всичко, което припечелеше — все на нея.

Съсипваше се от работа — по две смени поред.

А тя? Тя цял ден играеше на карти или на зарове с други като нея. И на комар с лека ръка пропиляваше всичко, за което той се бе блъскал като роб.

Нали беше омагьосан, затуй не помисляше дори да й се разсърди. Галеше я, шепнеше й нежни думи. Красотата е магия и има право на всичко. Прощаваше й и прахосничеството, та и честите й отсъствия от дома.

И за да я задържи, се залавяше с най-тежката работа, с най-опасната, най-рискованата. Имаше ли пари, тя стоеше при него. Докато му ги похарчеше. После изчезваше.

Стана копач в цинковата мина. Ужасно срутване на галерията едва не го затрупа. После циркулярът на една дърворезница щеше да му отсече ръката.

Накрая попадна и на диамантеното находище. Не в държавната мина, а в блатистия участък, отреден за такива частни търсачи. По-тежка работа не бе вършил през живота си. Но даяките са яки хора, не се плашат от труд. Цял ден, от тъмно до тъмно, сред блатата, на определеното му място от десет квадратни метра, ровеше и промиваше тинята с решето.

И търсеше, търсеше късмета си.

Край него други стотици, хиляди също търсеха.