Единственият оцелял

В мъжката тоалетна вонеше на урина и дезинфекционни препарати. В средата на пода между клозетите и мивките се движеше в кръг огромна полужива хлебарка, загубила всякакво чувство за ориентация. Всички я избягваха — някои с развеселеност, други с отвращение или безразличие.

Джо използва тоалетната и докато миеше ръцете си, огледа останалите мъже в огледалото, търсейки човек, когото да помоли да провери дали мъжете с хавайските ризи стоят отвън и го чакат. Спря се на дългокосо четиринайсетгодишно момче по бански и сандали.

Когато момчето отиде при уреда, от който се взимат хартиените кърпи, Джо го последва, взе няколко кърпи веднага след него и каза:

— Навън може да има двама типа, сигурно ченгета, които се мотаят и ме чакат.

Момчето срещна погледа му, но нищо не каза, а продължи да бърше ръцете си с хартиените кърпи.

Джо му каза:

— Ще ти дам двайсет зелени, за да разузнаеш къде са, после да се върнеш и да ми кажеш.

Под окото на момчето имаше синина, а погледът му беше пронизителен и остър.

— Трийсет.

Джо не си спомняше да е гледал така нагло и предизвикателно в очите на възрастните, когато самият той е бил на четиринайсет. Ако към него се приближеше непознат човек с подобно предложение, щеше да поклати глава и бързо да избяга.

— Петнайсет сега и петнайсет, когато се върна — каза хлапакът.

Като смачка хартиените кърпи и ги изхвърли в кофата за отпадъци, Джо му отговори:

— Десет сега и двайсет, когато се върнеш.

— Дадено.

Докато вадеше портфейла си, Джо каза:

— Единият е висок около метър и осемдесет и пет, почернял, с руса коса и е облечен със зелена хавайска риза. Другият може би е висок метър и седемдесет и пет, с оредяла кестенява коса, със светла кожа и е облечен с червено-оранжева хавайска риза.

Момчето взе десетдоларовата банкнота, без да свали очи от Джо.

— Може би искаш да ми скроиш номер? Навън може би няма никой като тези, които ми описа, а когато се върна, искаш да вляза с теб в един от тези кенефи, за да си взема двайсетарката.

Джо се смути не защото го подозираха, че е педофил, а заради момчето, което беше израснало във време и място, където от него се изискваше на тази възраст да знае толкова много за живота на улицата.

— Няма измама.

— Защото аз не правя такива неща.

— Разбрах.

Поне част от мъжете в тоалетната трябваше да са чули за сделката, но никой не даде вид, че се интересува.

Сега беше модерен девизът „живей и остави другите да живеят“.

Когато момчето понечи да тръгне, Джо му каза:

— Те няма да чакат точно отпред, където лесно могат да бъдат забелязани. Ще бъдат на известно разстояние, откъдето лесно могат да виждат това място, но самите те трудно да бъдат забелязани.

Без да отговори, хлапакът тръгна към вратата, като тропаше със сандалите по плочките на тоалетната.

— Ти взимаш моите десет долара, но ако не се върнеш — предупреди го Джо, — ще те намеря и ще ти хвърля един пердах.

— О’кей, разбрах — каза презрително момчето и изчезна.

Джо се върна при ръждясалите мивки и отново изми ръцете си, за да не изглежда, че се бави умишлено.

Трима младежи, всичките на около двайсет години, се бяха събрали и наблюдаваха полусмачканата хлебарка, която продължаваше да пълзи в кръг по пода на тоалетната. Тримата държаха пачки долари и се обзалагаха с каква скорост ще направи всяка обиколка.

Джо се наведе над мивката и наплиска лицето си със студена вода. Водата имаше стипчив вкус и миришеше на хлор, но всяко усещане за чистота, което препаратът даваше, се неутрализираше от смрад, идваща от открития отводнителен канал.

Сградата не се проветряваше добре. Застоялият въздух беше no-горещ от въздуха навън и беше пропит със смрад на урина, пот и дезинфекционни средства и тази воня беше толкова силна, че беше започнало да му се гади.

Изглежда, че на момчето му беше необходимо повече време.

Джо се наплиска още веднъж с вода и се втренчи в напуканото огледало. Независимо от тена, който беше добил през последния час, не изглеждаше добре. Очите му бяха сиви, каквито винаги са били. Някога обаче те бяха яркосиви като лъскава стомана или индулиновосиньо, а сега бяха пепеляви и бялото им беше кръвясало.

Междувременно към обзалагащите се за хлебарката се беше присъединил четвърти. Беше на около петдесет и пет, трийсетина години по-стар от другите, но се опитваше да бъде един от тях, като не им отстъпваше в ентусиазма, с който те проявяваха безсмислена жестокост. Комарджиите пречеха на хората, които влизаха и излизаха. Те ставаха все по-буйни, като се смееха на конвулсивните движения на буболечката и я окуражаваха, сякаш се провеждаше конно надбягване:

— Давай! Давай!

Те шумно спореха дали нейните потрепващи пипалца бяха част от системата й за ориентация или средства, с които откриваше миризмата на храна и други хлебарки, нетърпеливи да се съвкупляват.