Двойната звезда

Боят наистина се развихри живописно яростен като на старите филми. И никой не ги разтърваваше, защото по-живо развлечение не бяха имали от излитането си. После го и отпразнуваха, целият екипаж отпразнува първия бой на първия звездолет. Но друг не посмя да го повтори не само заради дисциплината — жените на звездолета бяха не по-малко яки и свирепи от мъжете, нали бяха преминали през същата подготовка. Коленичила пред него, Лида имаше плещи на борец от най-леката категория, разбира се, а в котешката леност на движенията й се таеше и котешка пъргавина на рефлексите.

Разнежена от спомена, тя положи ръце на коленете му, натисна ги.

— Нилс, ако ти се ще сега да ме удариш, ще изтърпя един бой, защото, все едно, няма на кого другиго да си го изкараме.

— Но какво искаш от мене? Стига си ми досаждала!

— Да се върнеш при Зина. Ти нищо не си забравил от нея, знам. Тя може би ще те върне към живота. Мен никой не ме е програмирвал да те обичам.

— О, аз мислех, че го правиш от великодушие! Чак се шашнах от великодушието ти, а то какво?

— А то какво? — повтори тя иронично. — Та ние с теб не знаем дори дали се обичаме! Забрави ли как се събрахме? Първият астропилот — изведнъж без партньорка! Срам и позор! Любимата му Зина се отказва от полета, две се разболяват, аз — пета дубльорка на планетолозите, без никаква надеждица да попадна в екипажа. Погледна ме, вдигна рамене: като няма друга, няма да отлагаме полета я, заради такава дреболия…

Той се размърда неловко, искаше да се изправи, защото ръбът на койката бе се впил в тила му, но Лида продължаваше да натиска коленете му. Рече гузно:

— Така ли беше?

— Не беше ли така?

— Не помня. Петдесет години са все пак!

— Но за нея помниш всичко, Нилс. Не се измъчвай наистина, не се погубвай с мен!

— Омръзнал ли съм ти?

— Дори и това не знаем! А-ха, да си омръзнем и: хайде по реда на номерата в анабиотичната камера!

— Май доста се карахме, а?

— Е, не! Повече по служебни работи.

— Но ни беше приятно да се любим, или на теб не?

— Беше. Като няма друг — отвърна тя с жестокото си спокойствие.

— Опита ли вече с някого от нашите правнуци?

— Не съм. Малко лигави са ми днешните мъже; изнежени. Пък и самата още не мога да се събудя.

Той рязко се надигна — от болката в тила и от раздразнението, защото неочаквано бе я пожелал. За пръв път, откакто напуснаха звездолета. Може би заради несъбудеността й или защото сега изглеждаше по-недостъпна отвсякога. Сграбчи я за раменете, заби пръсти в тях, но я отдалечи от себе си. Видя уморено строгите гънки около устните й, изпръхналата кожа на челото, тънките сухи обръчи около шията, нежното сиво на слепоочията. Парна го присмехулно-веселият пламък в зениците й — тя бе отгатнала състоянието му.

— Не мислиш ли, че може и да не е от промяната, от стреса, а просто от възрастта? За събуждането ти става дума.

Лида прие удара спокойно, както всичките му удари досега, с изключение на оня, физическия.

— Така е, стара съм вече за теб. На тази възраст мъжът и жената не са връстници, аз съм старата. И не ме щади, знаеш, че мразя да ме съжаляват.

Той разтърси раменете й:

— Ей, ако бяхме на звездолета, щяхме ли да разговаряме така?

— Щяхме да лежим в камерата като замразени риби или да се прозяваме пред екраните. И да мечтаем за Земята.

— В това ли се състоеше целият ни полет?

— Е, кой знае какво велико нещо не сме извършили. Сондите им ходят сега до Барнард три пъти по-бързо. И правят всичко автоматично.

Какво искаше тази безмилостна жена — да им отнеме и бледия ореол на героите-жертви? Да тръгнеш с най-примитивния звездолет, който се ускоряваше в определени интервали с насочени атомни взривове, така че не знаеш дали след поредното ускорение ще си жив да се отвържеш от коланите, или ще си се превърнал в междузвезден прах! Двайсет атомни бомби да гръмнеш зад гърба си, двайсет пъти да преживееш предварително своята смърт! Да я преживяваш още при всяко замразяване в анабиотичната камера, защото и от нея никой не ти гарантираше излизането! И всичко това — съзнавайки отлично, че само след някое и друго десетилетие ще са създадени по-бързи и по-безопасни звездолети, а единственият смисъл на експедицията ви се състои в това, да бъде първа. Защото историята отказва да чака и не търпи прескачания на етапите си. Да тръгнеш с мисълта, че дори и да оцелееш, няма истинско връщане, защото след разликата във времето Слънчевата система ще бъде за теб един вече по-чужд свят от звездната система на Барнард!…

Нилс поривисто я дръпна към себе си, заби нос с топлата извивка на шията й.

— Ние сме мъртви, Лида, разбираш ли, отдавна сме мъртви! Още тогава ни погребаха. С музика и речи. То не беше изпращане, беше си истинско погребение. Зина го усети, затова се и отказа. Тя знаеше, че за мъртвите няма връщане.

Лида полека отмахна брадата му, която бе закрила половината й лице. Поглади я, спря за миг, сякаш обмисляше ползата от жеста си, после внимателно продължи да я милва.

— Не е вярно. Ние погребахме тях, Нилс. За нас изгледите да се върнем бяха реални, но за тях надеждата да ни дочакат не съществуваше.