Допустим риск

— След като прочетох книгите, за които ти споменах — каза плахо Едуард, — ми се ще да видя старата къща. Знам, че може би е нахално да искам такава нещо, но…

— О, на драго сърце ще ти я покажа — отвърна с облекчение Ким. — Тази събота нямам дежурство. Стига да искаш, можем да отскочим с колата. Ще взема ключовете от адвокатите.

— Не ти ли създавам прекалено големи главоболия? — примигна Едуард.

— Ни най-малко.

— В събота става — кимна той. — Дали в знак на благодарност да не те поканя в петък на вечеря?

Ким се усмихна.

— Приемам. Но май е време да се прибираме. Утре смяната ми започва доста рано, в седем и половина.

Слязоха от циментовата стена и тръгнаха бавно към входа на метрото.

— Къде живееш? — поинтересува се Едуард.

— На Бийкън Хил — отговори младата жена.

— Чувал съм, че кварталът е страхотен.

— Близо е до болницата — отвърна Ким, — А и жилището е много хубаво. За жалост през септември трябва да се изнеса — съквартирантката ми се омъжва, а наемателка е тя.

— И аз съм в същото положение — рече Едуард. — Живея в прекрасен апартамент на третия етаж в частна кооперация, но собствениците чакат дете и имат нужда от стаите. Затова и аз трябва да се изнеса до първи септември.

— Колко жалко!

— Е, не е болка за умиране — каза Едуард. — Вече от няколко години все се каня да се преместя, но непрекъснато отлагам.

— Къде се намира апартаментът? — поинтересува се младата жена.

— На две крачки оттук. Стига се пеша. — Сетне Едуард добави колебливо: — Защо не ми дойдеш на гости?

— Някоя друга вечер — отказа Ким. — Нали ти обясних, трябва да ставам рано.

Излязоха при входа на метрото. Ким се извърна и се взря в светлосините очи на Едуард. Онова, което видя, и хареса — откри чувствителност.

— Радвам се задето поиска да видиш старата къща — отбеляза младата жена. — Знам, че не ти е било никак лесно. И на мен щеше да ми е трудно. Всъщност вероятно нямаше да се престраша да помоля.

Едуард се изчерви. После прихна.

— Е, определено не съм Стантън Луис — каза той. — Доста смотан съм си.

— Тук си приличаме доста — рече младата жена. — Но да ти призная, според мен изобщо не си чак такъв темерут, какъвто се изкарваш.

— Браво на теб! — усмихна се пак Едуард. — Успяваш да направиш така, че да не се притеснявам, а това не е никак малко, при положение, че се познаваме едва от няколко часа.

— Чувствата са взаимни — отбеляза Ким.

Стиснаха си ръцете. Сетне младата жена се обърна и забърза надолу към метрото.

СЪБОТА, 16 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

Едуард спря колата на Бийкън Стрийт и притича до входа на кооперацията, където живееше Ким. Натисна звънеца на домофона и се заоглежда дали няма да го глобят за неправилно паркиране — чиновниците от общината се славеха като големи сатрапи.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — заоправдава се младата жена, след като слезе при него.

Беше облечена в къси панталонки в защитен цвят и най-обикновена бяла фланелка. Бе вързала черната си гъста коса на конска опашка.

— Извинявай, че закъснях — рече Едуард. Сякаш се бяха наговорили, той също беше облечен спортно. — Наложи се да отскоча до лабораторията.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

— Е, вече наистина прекалихме с извиненията! — рече младата жена.

Качиха се в автомобила на Едуард — марка „Сааб“, поеха на север и скоро излязоха от града. Денят беше ясен, времето бе хубаво и макар още да беше рано, слънцето вече намекваше за лятната си мощ. Ким смъкна прозореца и закачливо протегна ръка.

— Все едно отиваме на кратка почивка — каза тя.

— Това важи най-вече за мен — съгласи се Едуард. — Срам, не срам, трябва да си призная, че почти всеки ден съм в лабораторията.

— И в събота и неделя ли? — изненада се Ким.

— Да, по цяла седмица — отвърна ученият. — Разбирам, че е неделя най-често по това, че хората около мен са по малко. Май наистина съм голям сухар.

— Бих казала по-скоро, че си отдаден на професията си — възрази младата жена. — Освен това виждам, че си и много галантен. Цветята, които ми пращаш всеки ден, са невероятни, но не съм свикнала на подобно внимание.

— О, да не го правим на въпрос!

Ким усещаше, че той е притеснен. Непрекъснато отместваше косата върху челото си.

— За мен е важно — рече тя топло. — Още веднъж ти благодаря.

— Трудно ли взе ключовете от старата къща? — попита Едуард, за да смени темата.

Ким поклати глава.

— Напротив. Вчера след работа отидох при адвокатите и те веднага ми ги дадоха.

Пътуваха на север по шосе 93, после завиха на изток, по шосе 128. Почти нямаше движение.

— Снощи беше много приятно — подхвана Едуард.

— И аз мисля така — съгласи се младата жена. — Благодаря ти. Но когато днес сутринта се замислих, си дадох сметка, че съм говорила само аз. Извинявай. През цялото време те занимавах със себе си и със семейството си.

— Ето, пак започна да се извиняваш — усмихна се Едуард.

Ким се удари с все сила по бедрото — уж се разкайваше.

— Непоправима съм — засмя се и тя.

— Освен това трябва да се извинявам аз, а не ти — продължи Едуард. — Обсипах те най-безмилостно с лавина от въпроси, някои от които твърде лични.