Допустим риск

Съгледали този пъплещ към тях пъкъл, съществата нададоха вой. В широко отворените им очи светеше безпаметен ужас. Едуард хукна пръв, следван по петите от останалите. Но в паниката си те се завтекоха не към изхода, а нагоре по централното стълбище.

— Не, не! — провикна се подире им Ким.

Напразно. Те не само не я разбираха, но и не я чуваха. Тътенът на стената от пламъци поглъщаше яростно всеки звук, също както черните дупки алчно всмукват материята.

Ким вдигна здравата си ръка в опит да се предпази от пърлещата горещина. Изправи се и закуцука към изхода. От пожара в помещението почти не бе останал кислород и тя едвам си поемаше дъх.

Зад нея екна взрив, който я запрати на пода. Ким простена от болката, пронизала я в ранената ръка. Досети се, че навярно е избухнал резервоарът на поялната лампа. Изправи се със сетни сили, проумяла, че трябва час по-скоро да се маха оттук, че ако не се измъкне веднага, адските пламъци ще я погълнат. И тя се запъти, олюлявайки се, към изхода, със сълзящи от дима очи и черно от саждите лице. Виеше и се свят, дробовете и изгаряха, в душата и се бореха смъртна умора, пагубно желание да подвие колене, да спре поне за миг и да си почива, почива… и смалената до връхче на топлийка воля за живот, която я пробождаше някъде там, вляво, и това и даваше сила да тътри отеклите си крака…

Почти в безсъзнание изпълзя навън. Не помнеше кога се е озовала под поривистия вятър и поройния дъжд. Завлече се в края на посипаната с чакъл площадка пред замъка, стиснала зъби, за да не усеща болката в ръката и, коляното си. Обърна се и затулила лице със здравата си ръка, за да не я пърлят талазите непоносима горещина, погледна към замъка. Старата постройка гореше буйно като наръч сухи съчки. Пламъците вече облизваха настървено капандурите на тавана, а в зловещо грейналите прозорци танцуваше и бучеше див огнен пир.

Блесна светкавица и за миг озари всичко наоколо в оранжево-синьо. За Ким гледката отпред бе самото въплъщение на ада. Отвратена и покрусена, тя изтощено поклати глава. С отприщените стихии на лудостта и разрушението, дяволът наистина се беше завърнал в Салем!

ЕПИЛОГ СЪБОТА, 5 НОЕМВРИ 1994 ГОДИНА

— Скъпа, къде предпочиташ да отидем по-напред? — Кинард се извърна леко към Ким, докато излизаха с колата през портата на имението на Стюартови.

— И аз не знам — колебливо отвърна тя.

Беше се отпуснала на седалката до него и крепеше гипсираната си лява ръка.

— Нямаш много време за размисъл — подкани я мъжът. — След няколко минути ще бъдем на разклона.

Да, така беше — Ким вече виждаше зад голите дървета моравата. Изви очи и погледна Кинард. Бледото есенно слънце падаше полегато през клоните и се отразяваше върху лицето и черните му очи. Изглеждаше спокоен, уверен. Този млад мъж бе човекът, който я подкрепяше търпеливо и ласкаво седмици наред и тя му беше признателна, че се е съгласил и да я придружи по време на това пътуване. От онази съдбовна нощ беше минал цял месец и сега за пръв път Ким се престрашаваше да се върне тук.

— Е? — попита пак Кинард и намали скоростта.

— Хайде да отидем до замъка — отвърна Ким. — По точно, до онова, което е останало от него.

Завиха. Пред тях се възправиха овъглените развалини. От сградата бяха останали само иззиданите от камък стени и комини. Кинард спря пред мостчето, водещо към почернялата празна рамка на входната врата.

— По-лошо е, отколкото очаквах — поклати глава той, взрян в гледката, разкрила се през предното стъкло на автомобила. Хвърли кос поглед към Ким. Видя, че е просълзена и разстроена. — Не се налага да гледаш всичко това.

— Искам! — отсече младата жена. — Рано или късно трябва да го сторя.

Отвори вратата и слезе от колата. Кинард я последва. Отидоха заедно при развалините. Не се опитаха да влязат вътре. Всичко между стените се бе превърнало в пепел, ако не се броят няколкото овъглени греди, които не бяха успели да изгорят докрай.

— Всичко пламна толкова бързо и изгоря за броени минути, направо е невероятно, че някой е оцелял…

— Двама от общо шестима не е голям рекорд — вметна Кинард. — Пък и двамата оцелели още не са прескочили трапа.

— Трагедия в трагедията — мрачно произнесе Ким. — Както при клетата Елизабет с уродчето, което е пометнала.

Качиха се на баира, откъдето се откриваше гледка към пожарището. Кинард въздъхна.

— Каква история и какъв край! — възкликна той. — Властите все не искаха да повярват, докато не се убедиха, че зъбите на една от жертвите не съвпадат съвсем точно със следите по костите на загиналия скитник. Сигурно поне се чувстваш отмъстена. Отначало не искаха да повярват и на една-едничка твоя дума.

— Мен ако питаш, повярваха ми чак след като Едуард и Глория получиха поредния пристъп вече в интензивното отделение на болницата — възрази Ким. — Това, а не следите от зъби убеди властите, че казвам истината. Хората, присъствали на пристъпа, твърдят, че Едуард и Глория са го получили по време на сън и после не са помнели нищичко. Единствено това убеди всички, че не си измислям.