Дълга целувка за сбогом

Тя започна да плюе и се разкашля. Лепкавата каша не мръдваше, покриваше половината й уста. Мелани жадно вдъхна през носа и извика нещо неясно.

— Лашта, хомош.

Ласитър, помощ.

Този път Роджър приготви по-дълго парче и го преметна два пъти около главата, закривайки носа и устата. Тя заподскача нагоре-надолу, непроизволните тласъци на диафрагмата я повдигаха, дробовете се бореха за въздух. След минута щеше да загуби съзнание. Три минути по-късно — необратими мозъчни изменения. След това…

Тя ме гледаше умолително, устата й мърдаше, издаваше неразбираеми звуци. Страхът изпълваше стаята.

Защо да го спирам?

Не знаех. Просто реагирах, както правя обикновено. Без да обмислям. Извърших, каквото ми се струваше правилно, каквото говореше вътрешният глас на някой по-умен от мен, който не желаеше сутрин да се събуждам с писъци, след като съм сънувал как Мелани Кориган посинява под белия гипс.

Пристъпих зад Роджър, сграбчих лявата му ръка и го завъртях. Дясното рамо подскочи и аз разбрах, че замахва, но не очаквах да видя в ръката му големия форцепс. Ръката летеше бързо и мощно. Бях се приготвил да изтърпя един юмрук и да отвърна с такъв удар, че да го просна. Но вместо това трябваше да изтърпя цяла шепа стомана. Форцепсът ме улучи в лявото слепоочие. Безпогрешно.

Във филмите непрекъснато удрят кого ли не по главата. Обикновено — с дръжката на пистолет. Човекът подгъва колене, казва „ох“ и кротко заспива. Нищо подобно. Чуваш гръмотевица, нейде зад очите ти пламват звезди, прорязва те ужасна болка и губиш равновесие. После всичко потъва в сива мъгла.

Не паднах. Залитнах назад из стаята с треперещи крака и почнах да се блъскам в шкафовете като ранен бивол. Роджър беше едновременно отляво, отпред и отдясно. Замахнах като пиян към онзи отпред, но го нямаше там. Той ме блъсна на пода. Закачих ръка зад коляното му и го повалих върху себе си. Ако бях във форма, щях да го смачкам като нищо. Само че не бях във форма. Той отново скочи, а аз се надигнах на коляно като боксьор на цифрата осем.

После усетих лека болка над лакътя. Стори ми се, че вече съм виждал как палецът му натиска буталото на спринцовката. Замахнах натам, но не улучих. Той изпразни цялото съдържание, а аз отскочих, мъкнейки спринцовката подир себе си.

Пак се опитах да атакувам, но ръцете ми висяха надолу и видях как юмрукът му идва като в забавен кадър. Аз не го ударих и той не ме удари. Просто седнах, още преди да ме улучи, после се завъртях на една страна и отпуснах лице върху чистите прохладни плочки. После казах „ох“ и заспах кротко като на кино.

Устата ми беше суха, а в главата ми лаеха кучета. Бях изтръпнал от студ. Лицето ми още лежеше на плочките. Не знаех колко време е минало — часове или дни. Сигурно часове. Роджър седеше в креслото до мен, целият опръскан с гипс. От пода виждах само босите ходила на Мелани Кориган, стърчащи от гипса. Красиви ходила с изящна извивка, чисти дамски ходила.

Ходилата не помръдваха. Не желаех да видя останалото.

— Ще ти помогна да станеш — каза дрезгаво Роджър. — Не се тревожи за пентотала. Само малко ще си замаян.

Опитах се да стана, но не успях без негова помощ. Ако искаше, можеше да ме убие намясто. Най-сетне погледнах към масата. Лицето беше изчезнало, омотано от брадичката до челото като глава на мумия. Изпод гипса стърчеше само косата.

Подпрях се безсилно на металния шкаф.

— Нали снощи не го каза сериозно, Джейк? — попита Роджър.

— Кое?

Едва говорех; главата ми тежеше цял тон.

— Че вече не си ми приятел и адвокат.

— Какво значение има?

Той завъртя креслото към мен, в очите му трептяха безмълвни пламъчета.

— Нуждая се от теб, Джейк.

— Сега? Значи сега се нуждаеш от мен. И за какво?

— За да докажа, Джейк. Да докажа, че съм от добрите момчета.