Читаем Дивергенти полностью

- Защо точно ястреб? - изфъфлям, когато прикачва електродите към челото ми.

- Никога досега не съм срещала любопитен Аскет - ка> ва тя и повдига едната си вежда.

Потръпвам и кожата на ръцете ми настръхва. Проявата на любопитство е грешка, предателство спрямо ценностите на Аскетите.

Тананикайки нещо, тя прикрепя още един електрод към челото ми и обяснява:

- В някои части на древния свят ястребът е бил символ на слънцето. Когато се татуирах, си представях, че ако слънцето е винаги с мен, няма да се боя от мрака.

Опитвам се да не питам повече, но не успявам да се овладея.

- Боиш ли се от мрака?

- Беше ме страх от мрака - поправя ме тя. После до-лепва нов електрод към другото ми слепоочие и свързва жица към всеки от тях. Накрая свива рамене. - Сега татуировката просто ми напомня за страховете, които съм преодоляла.

Застава зад мен. Толкова силно стискам подлакътници-те на стола, че червенината плъзва от кокалчетата по целите ми ръце. Тя прави нещо с машината, подръпвайки жиците към себе си. После протяга кьм мен стъкленица с бистра течност.

- Изпий това! - казва.

- Какво е? - Гърлото ми се е свило. Преглъщам трудно. -Какво ще стане сега?

- Не мога да ти кажа. Просто ми се довери.

Изкарвам въздуха от дробовете си и изливам съдържанието на стъкленицата в устата си. Очите ми се затварят.

Когато ги отварям отново, всичко е отминало и вече съм на друго място. Пак съм в училищната столова, но дългите маси сега са празни и през стъклените стени забелязвам, че вали сняг. На масата пред мен стоят две панер-чета. В едното има голяма буца сирене, а в другото - нож, дълъг колкото моята предмишница.

Зад гърба ми женски глас изрича:

- Избирай!

- Защо? - питам.

- Избирай! - повтаря тя.

Поглеждам през рамо, но там няма никой. Обръщам гръб на панерчетата.

- Какво ще правя с тях?

- Избирай! - вика насреща ми.

Щом започва да крещи, страхът ми изчезва и на негово място идва упорството. Свивам вежди и скръствам ръце.

- Нека бъде твоята тогава! - казва тя.

Панерчетата изчезват. Чувам вратата да проскърцва и се обръщам да видя кой е. Оказва се, че не е „кой", а „какво" - едно куче с остър нос стои на няколко метра от мен. То се снишава и започва да пълзи към мен, оголило белите си зъби. Ръмжането клокочи дълбоко в гърлото му и аз чак сега разбирам каква работа щеше да ми свърши сиренето. Или пък ножът. Но вече е прекалено късно.

Понечвам да побягна, но се сещам, че кучето ще бъде по-бързо от мен. Не мога и да го надвия. Главата ми пулсира. Трябва да взема решение. Дали да не скоча през някоя от масите и да я използвам като прикритие - не става, прека-лено съм ниска, за да се прехвърля отгоре и недостатъчно силна, за да я прекатуря.

Кучето изръмжава и аз усещам как звукът вибрира в черепа ми.

В учебника по биология пише, че кучетата надушвагп страха благодарение на химическия секрет, който отделят човешките жлези при стрес - същият, който изпуска и тяхната плячка. Усетили страха, те нападат. Кучето продължава да се примъква към мен, ноктите му дращят по пода.

Не мога да побягна. Не мога да се бия. Остава ми единствено да вдишвам неговия вонящ дъх и да се опитвам да не мисля какво е яло преди малко. В очите му изобщо няма бяло, само черен блясък.

Какво още знам за кучетата? Не трябва да ги гледам в очите. Това е признак на агресия. Помня, че като малка се молех на баща ми да вземе куче, но сега, докато стоя с вперен в земята поглед пред лапите на кучето, не мога да се сетя защо съм го искала. То приближава, продължавайки да ръмжи. Щом да го гледаш в очите е признак на агресия, тогава как ли се показва покорство?

Дишам тежко, но равномерно. Падам на колене. Изобщо не ми се иска да легна на земята пред него и да се озова срещу зъбите му, но това е наи-доброто решение. Изпру-жвам крака назад и се подпирам на лакти. Кучето идва все по-близо и по-близо и започвам да усещам топлия му дъх върху лицето си. Ръцете ми треперят.

Излайва точно край ухото ми и аз стискам зъби, за да не се разкрещя.

Нещо грапаво и влажно докосва бузата ми. Ръмжането секва и когато пак вдигам глава, за да го погледна, кучето диша тежко. Близва лицето ми. Намръщвам се и сядам на пети. То опира лапи върху коленете ми и ме близва по брадичката. Свивам се, изтривам лигите от лицето си и се разсмивам.

- Значи не си бил толкова страшен звяр, а? - Надигам се бавно, за да не го подплаша, но насреща ми сякаш стои съвсем друго животно. Предпазливо протягам ръка, готова да я дръпна всеки момент. Кучето отрива глава о ръката ми. Внезапно се чувствам доволна, че не съм взела ножа.

Примигвам и в следващия момент насреща ми в стаята стои момиченце с бяла рокля. Тя протяга рьце и изписква:

- Кученце!

Отварям уста да я предупредя, докато тича към кучето изотзад, но вече е прекалено късно. Кучето се обръща. Сега не ръмжи, а лае, зъби се, святка с очи и мускулите му се изопват като въжета. Всеки момент ще нападне Не разсъждавам, просто се хвърлям напред, мятам се отгоре му и обвивам с ръце дебелия му врат.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Абсолютное оружие
Абсолютное оружие

 Те, кто помнит прежние времена, знают, что самой редкой книжкой в знаменитой «мировской» серии «Зарубежная фантастика» был сборник Роберта Шекли «Паломничество на Землю». За книгой охотились, платили спекулянтам немыслимые деньги, гордились обладанием ею, а неудачники, которых сборник обошел стороной, завидовали счастливцам. Одни считают, что дело в небольшом тираже, другие — что книга была изъята по цензурным причинам, но, думается, правда не в этом. Откройте издание 1966 года наугад на любой странице, и вас затянет водоворот фантазии, где весело, где ни тени скуки, где мудрость не рядится в строгую судейскую мантию, а хитрость, глупость и прочие житейские сорняки всегда остаются с носом. В этом весь Шекли — мудрый, светлый, веселый мастер, который и рассмешит, и подскажет самый простой ответ на любой из самых трудных вопросов, которые задает нам жизнь.

Александр Алексеевич Зиборов , Гарри Гаррисон , Илья Деревянко , Юрий Валерьевич Ершов , Юрий Ершов

Фантастика / Боевик / Детективы / Самиздат, сетевая литература / Социально-психологическая фантастика