Да спасиш свидетел

Често се срещаше с Рене и отношенията им ставаха все по-добри. Докато всичко не се размина, той почти не я изпускаше от очи. Искаше да е сигурен, че няма да й се случи нищо заради Робърт Торнхил и неговите съучастници. След като Торнхил се самоуби, страховете му избледняха, но Лий все още съветваше Рене да внимава. Тя бе обещала да му гостува преди началото на учебната година. Може би си струваше да пусне на Триш и Еди пощенска картичка с благодарности, че са я възпитали тъй добре. А може би не.

Животът е хубав, повтаряше си той. Работата му вървеше, беше здрав, отново общуваше с дъщеря си. Не бяха успели да го пратят на два метра под тревата. И бе сторил добро дело за родината. От хубаво по-хубаво. Чудно тогава защо се чувстваше тъй нещастен и жалък. Всъщност знаеше, но нищо не можеше да промени. Ама че шега! Типично за него. Да знаеш какво те мъчи, но да не можеш да го промениш.

В страничното огледало просветнаха лъчите на фарове. Той веднага насочи поглед към колата, която спираше зад него. Отначало помисли, че някой полицай иска да разбере какво търси тук няколко часа наред. Но не беше полицейска кола. Лий навъсено се озърна към къщата. Зачуди се дали онзи негодник не го е усетил. Може би сега викаше подкрепления да дадат урок на любопитния детектив. Лий от все сърце се надяваше да е така. Щангата лежеше на съседната седалка. Можеше да стане много забавно. Току-виж, му олекнало, като пребие някого. Или поне щеше да поразсее скуката.

Изненада се, когато от колата излезе само един човек и тръгна към него. Дребна, крехка фигурка, омотана в дълъг шлифер с качулка — твърде странно облекло при температура над трийсет градуса и стопроцентова влажност. Пръстите му се свиха около щангата. Когато фигурата наближи отляво, той заключи вратата. В следващия миг дъхът му спря.

Лицето, което го гледаше, бе съвсем бледо и изпито. Но несъмнено принадлежеше на Фейт Локхарт. Лий отключи и тя се вмъкна до него.

Дълго я гледа, докато най-сетне смогна да изрече с дрезгав глас:

— Господи, наистина ли си ти?

Тя се усмихна и изведнъж вече не беше толкова бледа, изпита и крехка. Свали шлифера. Отдолу беше по шорти и блузка с къси ръкави. Краката й бяха много бледи и по-тънки, отколкото ги помнеше. Лий осъзна, че дългите месеци в болницата са я стопили. Косата й бе пораснала, може би дори повече, отколкото при първата им среща. Естественият цвят й отиваше. Всъщност това изобщо не го интересуваше — би я взел дори без коса.

— Аз съм — тихо отвърна тя. — Или поне каквото е останало от мен.

— А онази фигура отзад Рейнолдс ли е?

— Да, нервна и много разстроена, че се поддаде на уговорките ми.

— Изглеждаш чудесно, Фейт.

Тя се усмихна смирено.

— Лъжец. Изглеждам ужасно. Още не смея да си погледна гърдите. Господи!

Говореше шеговито, но Лий усещаше колко мъка се крие зад небрежния тон. Протегна ръка и съвсем леко докосна лицето й.

— Знаеш, че не лъжа.

Тя стисна ръката му с изненадваща сила.

— Благодаря ти.

— Как я караш? Само фактите, нищо повече.

Тя предпазливо разкърши ръка и лицето й се изкриви от болка.

— Едва ли някога ще играя аеробика, но се крепя криво-ляво. Всъщност с всеки ден се чувствам малко по-добре. Лекарите очакват да се възстановя напълно. В краен случай някъде към деветдесет на сто.

— Не вярвах някога да те видя отново.

— Не можех да те изоставя.

Той се плъзна до нея и я прегърна през рамото. Тя примижа от болка и Лий веднага отскочи.

— Извинявай, Фейт, извинявай.

Тя се усмихна и отново дръпна ръката му около рамото си.

— Не съм чак толкова крехка. Дойде ли време да не можеш да ме прегръщаш, значи съм направо за гроба.

— Бих попитал къде живееш, но не искам да те застрашавам.

— И това ако е живот… — промърмори Фейт.

— Права си.

Тя се притисна към него и отпусна глава на гърдите му.

— След като ме изписаха от болницата, видях Дани. Когато ни казаха, че Торнхил се самоубил, едва не заподскача от радост.

— Напълно споделям чувствата му.

Тя го погледна.

— Ами ти как я караш, Лий?

— Аз ли? Все същата стара история. Никой не стреля по мен. Никой не ми казва къде да живея. Добре съм. Отървах се най-леко от всички.

— Лъжеш ли ме?

— Лъжа те — тихо призна той.

Размениха си бърза целувка, после още една, по-дълга. Движението бе толкова лесно. Накланяха глави точно колкото трябва, ръцете им се преплитаха безпогрешно като късчета от мозайка. Сякаш утре щяха да тръгнат към къщата край океана. Сякаш не бе имало никакъв кошмар. Как можеше за толкова кратко време да опознаеш някого тъй добре, като че цял живот сте били заедно? Господ дава само един такъв шанс, и то не всекиму. И пак Господ го бе отнел на Лий. Не е честно, помисли си той, не е редно. Притисна лице към косата на Фейт, за да попие всяка частица от нейния аромат.

— За колко време си тук? — попита той.

— Какво си намислил?

— Нищо особено. Вечеря у дома, тих разговор. И после да те прегръщам цяла нощ.

— Чудесно звучи, но за последното не съм много сигурна.

Той я погледна.

— Говоря буквално, Фейт. Искам само да те прегръщам. Нищо друго. Само за това си мечтаех през тия месеци. Да те прегръщам.