Чудакът

През свободното си време младият помощник пет пари не даваше за никакви градинки, ами учеше, четеше дебели книжки, готвеше се задочно за университетски изпит. Как не обели поне веднъж дума за градинката, да разпита ей тъй, дето се казва — за „информация“. Струваше ми се, че освен спрямо работата си (която вървеше отлично) и спрямо университетските си книжки за всичко останало в света той беше един слепок. Е, с едно изключенийце все пак. Случваше се в месеца веднъж или два пъти да докара на своя гърмящ змей някое момиче от града. Такива момичета се навъдиха доста, тъй става, където се скупчват много млади мъже и се живее по ергенски. Но моят помощник и тази история я правеше по тертипа на слепоците. Ще доведе момичето късно вечер, когато тъмнината е най-силна, и ще го отведе обратно в Н, преди да се е развиделяло, боеше се от светлината. Ние с телеграфиста разбирахме по громоленето на машината кога го довежда и отвежда. Ругаех го в душата си за пъзливостта и лицемерието му и тайничко му завиждах, пак в душата си, но не знаех за какво повече — за момичето ли, или за хвърковатата му машина.

Веднъж, на едно заседание на партийната група касиерът го запита (касиерът ни беше партиен секретар): „Бе, млади другарю, защо все в потайни доби водиш тия фусти при тебе? Не ти ли е съвестно да будиш другарите си?“ „Съвестно ми е?“ — повдигна рамене „младият другар“. „Ами защо го правиш тогава? — засрещна го касиерът. — Не можеш ли да водиш фустите в по-нормално време и да си ги изпращаш на развиделяване?“ „Не мога! — отговори му моят помощник. — Сутрин може да ме види някой, пък аз искам досието ми да е чисто по въпроса!“ Прищя ми се да плюя в мутрата на тоз пъзлив лицемер, но той ми беше отличен помощник, пък аз все повече хвърлях зарове и цаках карти през деня и си поспивах; затова, макар и позорно да е, преглътнах и си замълчах.

Така вървяха работите на нашата гара, докато един ден пристигна човекът, за когото ме разпитваш.

Той пристигна на третия ден от месец август, със сутрешния влак, в 10,00 ч. С него слязоха още двама пътници, те бяха долноряховчани, познах ги, тях ги чакаше каруца. Пътникът, за който става дума, свали от платформата на вагона три здраво натъпкани куфара — два кожени, чуждестранни, и един платнен, нашенски. Аз ти казвам, другарю, че едва смогна да ги свали навреме, защото долноряховчани го изпревариха с торбите си, те просто го избутаха с лакти, да слязат първи, а той ги изчака хрисимо, без да им каже дума. Изглеждаше кротък и деликатен човек, макар таквиз люде днес да се срещат твърде нарядко. Аз като човек от железниците ще ти кажа, че днес са на мода лактите и че който не умее да си служи с тях, понякога си доплаща за билет до следващата спирка. Светът е станал забързан, нетърпелив, всеки гледа да се докопа до перона пръв! Като нашите долноряховчани например.

Много вода изтече, откакто този човек се мярна за пръв път пред очите ми, а ми се струва като да е било вчера. Едно измамно чувство ме лъже, че е било вчера, а истината е, че са изминали шест годинки оттогава. Оня трети август стои ясен в паметта ми, като най-скорошна фотография! Пък да речеш, че през тия шест години аз съм срещал милостта му често-често, та затова помня и първата си среща с него. Къде ти! Той стоя в Н само две години и половина…

Аз ще ти кажа така. Ако някой ден тресне гръм от ясно небе, няма ли да запомниш тоя ден? Ще го запомниш, и още как… И второ: човекът, за когото става дума, стоя наистина само две години и половина в Н, но така завъртя нещата около себе си с особняческите си постъпки, и такова впечатление направи с работата си, че н-чани още приказват за него и комай няма скоро да го забравят; та и аз ще го помня, може ли, нали пръв го срещнах на н-ска земя!

Та въпросният човек едва смогна да си свали куфарите навреме и влакът потегли. Той се заоглежда и като забеляза едного от стрелочниците, кимна му любезно и му посочи с глава багажа си. Демек, бъди, другарю, добър, ела ми помогни. Тогова стрелочник, дето му кимна, беше един от мързеливците, и аз бях сигурен, че ще му обърне гръб, един вид, „аз, другарю, съм стрелочник, не съм ти никакъв носач, сбъркал си адреса“! Но за моя най-голяма изненада хайванинът се затича пъргаво, както не бях го виждал, грабна двата куфара и чевръсто ги понесе към чакалнята. Той беше як човек, но по това, дето жилите на врата му се изопнаха, разбрах, че багажецът на нашичкия бая си тежеше. А нашичкият, макар да се беше държал отстъпчиво спрямо долноряховчаннте, стигна до чакалнята усмихнат, сякаш носеше в куфара си врабци. После, като случих време, когато милостта му беше се залисал, аз повдигнах този багажец — тежеше най-малко четирийсет килограма, мушаменият търбух беше натъпкан и претъпкан с подвързани книги и разни инструменти. „Човек с железни мускули и такъв отстъпчив!“ — рекох си наум и пак си помислих, че по широкия свят се срещат и такива хора, дето могат вол да свалят с юмрука си, а на мравката струват път.