Бурът ван хет Рур

— Изглежда ли? Наистина е такава! Кажи ми какво намираш във вашите исторически трудове? Едно изброяване на онези исторически явления, на онези събития, които могат да бъдат разказани в дадения момент и отчасти действително са се случили, а отчасти други са ни казали, че се били случили. Това ли е история? Това е най-обикновена хроника, защото къде остават тогава историческите сили и закони? Естествоизпитателят, химикът, като че постъпват творчески, макар и в доста стеснен смисъл — и единият и другият променя, руши или създава с помощта на познатите му природни сили според също тъй познатите му природни закони. А как постъпва историкът? Той събира голите факти, подрежда ги как да е един до друг също както и кафърът нанизва едно до друго стъклените си маниста. Историкът не може да каже нищо за възникването на фактите и развитието на събитията както и кафърът не може да каже как са се образували неговите маниста. И въпреки всичко историкът дава на този календар името история! Да, историята би трябвало да бъде майка на политиката! Но онова, което хората наричат история, е ялова работа. Какво представляват тъй наречените политици? Те се карат за плодовете на дърветата, които не са садили и дори не знаят как да посадят едно семенце, което да им донесе същите плодове по един колкото сигурен толкова и мирен начин. Едно ще ти кажа, господине, едва когато познанията ни достигнат онези тайнствени дълбини, откъдето създадените от самия всемогъщ Творец световноисторически сили по неумолими световноисторически закони раждат световноисторическите факти като плодове, които досега сме брали без да овладеем начина на отглеждането им, едва тогава ще можем да кажем: ние имаме история. Тогава ще станем господари на събитията, тогава сами ще умеем да ги създаваме също както занаятчията прави своите предмети и както поетът сътворява стихотворенията си. Тогава историята ще роди такава политика, която ще донесе на земното кълбо вечен мир и ще превърне меча в плуг, понеже раздорите и войните ще станат нещо невъзможно — та нали всеки ще знае законите и силите с чиято помощ ще действува и другият. Вместо конкуренция във въоръжаването ще цари мирна конкуренция и развитието на човечеството ще тръгне по други пътища толкова много извисени над сегашните ни познания, че в момента нямаме ни най-малка представа за тях. Но докато настъпи това време, ще трябва усърдно да търсим и изучаваме онези дълбини и смирено да признаем, че все още в много отношения сме пълни невежи!

Той говореше разпалено. Този човек с толкова непретенциозна външност се оказа забележителен мислител и увлекателен оратор. Дори и да исках, пак нямаше да намеря веднага какво да възразя на неговата теза. Затова замълчах, а и той предпочете да не разваля впечатлението от думите си, нарушавайки възцарилото се мълчание.

Продължихме да яздим един до друг безмълвно, всеки потънал в мислите си, докато най-сетне Ойс вдигна глава и погледна към мен.

— Менер, това беше един поглед в бъдещето, но нека не забравяме и настоящето! Каниш се да прехвърлиш планините. А имаш ли точно определена цел?

— Не. Аз съм свободен като птиците и както те кацат на някое дърво, за да пренощуват, така и аз намирам подслон къде да е. И все пак — добавих аз спомняйки си нещо, — имам една цел, ако под тази дума не се разбира определено място.

— Значи търсиш някого?

— Всъщност не е точно това, което се има предвид под търсене. В Зеланд се запознах с едно семейство. То има роднини в Трансвал, но от дълго време не е получавало от тях никакви вести и затова хората ме помолиха при удобен случай да разпитам за близките им.

— Как се казват тези роднини?

— Ван Хелмерс.

— Хм, хиляди бури са били под моето командване и повечето ги познавам по име. Сред тях имаше няколко ван Хелмерс. Не можеш ли да ми кажеш нещо по-определено?

— Знам само, че подгонени от англичаните, те са прехвърлили Драконовите планини и са отишли в Трансвал.

— И произхождат от Зеланд, така ли?

— Да, както вече споменах. Чичото на родителите се преселил в Канската провинция, следователно възможно е да съществуват негови деца и внуци.

— Каква професия е имал този чичо?

— Мореплавател.

— И се е казвал Лукас ван Хелмерс, нали?

— Така е! — възкликнах изненадано. — Познаваш ли семейството, господине?

— Чувал съм туй-онуй за тоя Лукас. Роднините му… хм, той отдавна умря и първо трябва да си припомня — отвърна ми Ойс и някак особено премигна с очи.

По иначе сериозното му лице се плъзна едва забележимо дяволито изражение, което ме накара да предположа, че той знаеше за въпросния човек повече, отколкото желаеше да каже. Какви ли причини можеше да има за подобна сдържаност?

В този миг Ойс внезапно спря коня си. На това място теренът представляваше грубо напластен пясъчник само тук-там прекъсван от почти черни еруптивни скали. Тези скални образувания ни пречеха да виждаме надалеч, ала не заглушиха тропота от копитата на кон, който бързо се приближаваше срещу нас.

— Кой ли идва? — попита бурът и бързо свали карабината от рамото си.