Пътуването из онези земи се предприема обикновено с волски коли, но по стар навик, а и за да мога по-бързо да се придвижвам, аз си бях осигурил кон. Заедно с мен яздеше и един кафър от племето базуто на име Квимбо, когото бях наел за водач. Дълго време той беше работил какво ли не в различни холандски ферми, беше дружелюбно настроен към белите и макар завалено, горе-долу говореше холандски. Яхнал кон, той представляваше доста странна гледка. С изключение на една басмяна препаска около слабините му, Квимбо бе съвършено гол. Той натриваше тъмното си яко мускулесто тяло с някаква мас, която действително предпазваше кожата му от досадните ухапвания на насекомите, но за съжаление същевременно разпространяваше толкова нетърпима воня, че ми струваше доста големи усилия да издържам до него на разстояние по-малко от петдесет крачки. Ала най-забележителното у Квимбо бе начинът, по който си правеше прическата. От ежедневната употреба на акациева смола и полаганите дългогодишни грижи, косата му се бе слепнала в твърда плътна маса, а „фризурата“ му бе придобила формата на два наклонени с подметките един към друг пантофа, чиито токове образуваха върха, а обърнатите нагоре отвори за краката му служеха като склад за най-различни дреболии без никаква стойност, но които имаха за него огромно значение. Долната част на ушите му бе толкова разтеглена и удължена от окачването на различни тежки предмети като украшения по време на младостта му, че по големина доста напомняха ушите на някое нюфаундландско куче. За да придаде практическа стойност на тази рядка красота, той имаше навик всяка сутрин да ги навива на руло и да поставя в отворите им двете си кутийки с енфие. Освен това, на всяка своя ноздра Квимбо носеше дебела месингова халка, несъмнено едно изобретение на личния му естетически гений, а около врата му, на широк кожен ремък, висяха два големи хлопатара, навярно „конфискувани“ от споменатите ферми. На всичко отгоре, когато яздеше, той имаше същата неописуема стойка, която заемат скитащите фокусници и мечкари, или маймуната яхнала камила, а опиташе ли се по време на разговор да направи съсредоточена физиономия, ужасното зъбене и невероятно разчекнатата широка уста го правеха да прилича на някакъв зоологически вид, за който бе трудно да се каже дали трябваше да се причисли към преживните, към булдоците, или пък към морските котки. Този оригинал бе въоръжен с тежък боздуган от черен абанос, със страшен закривен нож и копие, използвано обикновено за хвърляне. Все още не бях имал възможността да установя дали умееше да използва тези опасни оръжия.
Самият аз яздех хубав жребец от английска порода, а за кафъра бях успял да набавя едно от онези едри и масивни чудовища, които са влачили оръдията на Наполеон от една битка към друга. Формите му наистина бяха слонски, а ходът му бе такъв, че принуждаваше кацналия на широкия му гръб Квимбо само в крайни случаи да си служи с юздите, — обикновено кафърът предпочиташе с две ръце здраво да се вкопчва в гривата на животното.
В този хубав ден той яздеше от лявата ми страна и с трудно разбираемия си говор се мъчеше да ми обясни сложното политическо положение в страната.
— Менер ((хол.) — господин, господар.) вече виждал ли Сикукуни, велик крал на кафрите?
— Не съм. А ти виждал ли си го?
— Квимбо не виждал Сикукуни. Квимбо обичат Холандия, той съм добър базуто и мразят зулу. Но Квимбо чувал за Сикукуни. Квимбо не искат видят Сикукуни.
— Значи се страхуваш от него, а?
Храбрият кафър толкова широко разчекна уста, че кажи-речи можех да надникна в стомаха му и така облещи очи срещу мен, сякаш с поглед се канеше да ме разкъса.
— Кво казал менер? Квимбо бил страшен от Сикукуни? Менер не познават Квимбо. Квимбо съм смелост, Квимбо съм сила, Квимбо изяде Сикукуни. Но Сикукуни имат много зулуси, а зулуси имат много ируа (Копие използвано за пронизване на неприятеля в близък бой. Б. нем. изд.) и много пушка. Англия дали на зулуси пушка и барут та зулуси умъртвят Холандия. Ала Квимбо нямат пушка и барут и не могат застреля зулус.
— Но нали ние сме тръгнали към планините Кватламба и после ще минем през земите на зулусите! Ами ако те убият?
— Менер имат пушка и бцрут. Менер ще застрелят мъртъв Сикукуни и зулуси. Квимбо обичат менер, менер дават Квимбо тютюн, а Квимбо дават менер свой душа и тяло!
Това обяснение в любов бе придружено от толкова енергични и разпалени жестикулации, че „нежният“ кафър изгуби равновесие и едва успя отново да сграбчи гривата на коня, за да се задържи на гърба му.
— Нима Сикукуни действително е толкова зъл? — попитах аз.
— Сикукуни съм изтрепал бял мъж, бяла жена, бяло дете и съм изтрепал базуто. Сикукуни пият кръв и танцуват кога изтрепят много бял мъж и дете. Сикукуни съм изтрепал бур край потока Син венец. Нима Сикукуни съм добър?