Без дом

Това бяха съвсем обикновени думи, които неведнъж досега бяхме чували. Но начинът, по който бяха изречени, не приличаше никак на този, по който преди се казваше: „Мъжът ви е добре, работата му върви“.

— Боже мой! — извика мама Барберен, като сплете ръце. — Някакво нещастие е сполетяло Жером!

— Е, да, но не бива да се поболявате от страх. Мъжът ви бе ранен наистина, но е жив. Може би ще остане сакат. Засега е в болницата. Бях му съсед по легло и понеже се прибирах в село, помоли ме да се отбия и да ви съобщя за станалото. Не мога да се бавя, защото имам още три левги2 път, а скоро ще мръкне.

Мама Барберен искаше да узнае нещо повече и помоли човека да остане за вечеря: пътищата са лоши; казват, че и вълци се появили в гората; ще си тръгне утре сутринта.

Той седна в къта до огнището и както вечеряше, разказа как се случило нещастието: Барберен бил полупремазан от скеля, която паднала, и понеже доказали, че не бивало да стои на мястото, където бил ранен, предприемачът не искал да плати никакво обезщетение.

— Няма късмет горкият Барберен — рече той. — Няма късмет. Някои хитреци биха намерили начин да се обезпечат за цял живот, но вашият мъж няма да получи нищо.

И както сушеше крачолите на панталоните си, които ставаха корави от полепената по тях спечена кал, той повтаряше „няма късмет“ с искрено огорчение, което показваше, че той на драго сърце би се оставил да го осакатят с надеждата да се обезпечи по този начин за цял живот.

— Все пак — каза той на края на разказа си — го посъветвах да заведе дело срещу предприемача.

— Да се заведе дело струва много пари!

— Да, но като се спечели!

На мама Барберен й се искаше да отиде в Париж, но такова дълго и скъпо пътуване беше страшна работа.

На другата сутрин слязохме в селото да се посъветваме със свещеника. Той не искаше да я пусне да замине, преди да разбере предварително дали ще помогне с нещо на мъжа си. Писа на свещеника в болницата, където лежеше Барберен, и след няколко дни получи отговор, че мама Барберен не бива да заминава, а трябва да изпрати на мъжа си малко пари, защото щял да заведе дело против предприемача, при когото работел, когато бил ранен.

Изминаха дни, седмици и от време на време пристигаха писма, във всяко от които се искаха нови пари. В последното, по-настойчиво от другите, пишеше, че ако няма вече пари, ще трябва да продаде кравата, за да се набавят.

Само онези, които са живели на село със селяните, знаят колко мъка и болка се крият в думите: „да се продаде кравата“.

За естественика кравата е преживно животно; за онзи, който се разхожда, тя е животно, което освежава гледката, когато дига над тревата черната си, влажна от росата муцуна; за градското дете тя е извор на мляко с кафе и сирене с каймак; но за селянина е нещо много повече. Колкото и беден да е и колкото и голямо да е семейството му, той е уверен, че няма да гладува, докато има крава в обора си. С повод или дори с обикновена връв, вързана около рогата, едно от децата води кравата край тревясалите пътеки там, дето пашата няма стопанин, и вечер цялото семейство има масло в чорбата и мляко, за да залее картофите си. Бащата, майката, децата — и големите, и малките, всички живеят от кравата.

Аз и мама Барберен така добре се изхранвахме от нашата крава, че дотогава почти никога не бях ял месо. Но тя не беше само наша кърмачка, а и наша другарка, наша приятелка — не бива да се мисли, че кравата е тъпо животно; напротив, тя е много умна и има качества, които могат да се развият повече, ако човек се занимава с нея. Ние галехме нашата, говорехме й, тя ни разбираше и от своя страна със своите големи кръгли очи, изпълнени с кротост, умееше много добре да ни накара да се досетим какво иска и какво чувствува. С една дума, и ние я обичахме, и тя ни обичаше.

А трябваше да се разделим с нея, защото само с „продажбата на кравата“ можеше да се задоволи Барберен.

Вкъщи дойде търговец и след като разгледа внимателно Червенушка, след като я опипва дълго, като клатеше недоволен глава, след като каза и повтори стотина пъти, че никак не му харесвала, че била крава на бедни хора, която нямало да може да препродаде, че нямала мляко, че маслото й било лошо, накрая заяви, че щял да я вземе, но само от добро сърце и за да услужи на мама Барберен, която била добра жена.

Клетата Червенушка сякаш разбираше какво става, не искаше да излезе от обора и започна да мучи.

— Мини отзад и я подкарай — каза ми търговецът, като ми подаде камшика, който висеше на шията му.

— О, не така — каза мама Барберен.

И като хвана кравата за повода, почна да й говори нежно:

— Хайде, миличка, ела, ела.

И Червенушка не се противи повече. Като излезе на пътя, търговецът я върза зад колата и тя трябваше по неволя да върви след коня.

Влязохме си вкъщи. Но още дълго чувахме мученето на кравата.

Нямаше вече мляко, нямаше масло. Сутрин — парче хляб; вечер — картофи със сол.