Без дом

Наскоро в Лондон ще пристигне Матиа. Въпреки грамадния успех, който имаха редицата негови концерти тук, той ни напуска, призован в Англия от задължения, които не може да пренебрегне. Писах вече за концертите му. Те предизвикаха небивала сензация както със силата и самобитността на виртуоза, така и с таланта на композитора. С една дума, достатъчно е да се каже, че Матиа е Шопен на цигулката.

И без тая дописка зная, че малкият уличен музикант, мой другар и мой ученик, стана голям артист. Видях Матиа да се развива и да расте и ако, когато работехме и тримата заедно — аз, Артур и той — под ръководството на нашия възпитател, Матиа нямаше голям успех по латински и гръцки, той напредваше много бързо в музиката с учителите, които майка ми му беше наела, и не беше трудно да се отгатне, че предсказанието на Еспинасу, перукиера музикант от Манд, ще се сбъдне. Все пак тая дописка от Виена ме изпълни с радост и гордост, сякаш и аз имах дял в похвалите, отзвук на които беше тя. Но нямах ли в действителност? Матиа не е ли друг аз, мой другар, мой приятел, мой брат? Неговите успехи са мои, както моето щастие е негово. В тоя миг един прислужник ми подава телеграма, която току-що са донесли:

Това е може би най-късото, но не и най-приятното пътуване по море. Всъщност кое ли е приятно? Както и да е, бях толкова болен, че едва в Ред Хил намирам сала да ти се обадя. Като минавах през Париж, взех Кристина. Ще пристигнем в Чегфорд в четири часа и десет минути, прати кола да ни посрещне.

Матиа

Като споменах името Кристина, погледнах Артур, но той беше свел очи. Дигна ги чак когато прочетох телеграмата.

— Иска ми се да отида самият аз в Чегфорд — каза той. — Ще поръчам да впрегнат ландото.

— Прекрасно! По този начин на връщане ще седиш срещу Кристина.

Без да отговори, той бързо излезе. Тогава се обърнах към майка си.

— Виждате — казах аз, — че Артур не крие своята готовност да посрещне Кристина. Това има значение.

— Голямо значение.

Стори ми се, че в гласа, с който бяха изречени тия две думи, се криеше сякаш леко недоволство. Тогава станах, седнах до майка си, улових двете й ръце и ги целунах.

— Мила мамо — казах аз на френски, с който език си служех винаги, когато исках да й говоря нежно, като малко дете. — Мила мамо, не бива да скърбиш, че Артур обича Кристина. Това наистина ще му попречи да сключи добър брак, защото добър брак според хората е бракът, който свързва благородния произход с богатството. Но моят пример не показва ли, че човек може да бъде щастлив, много щастлив, толкова щастлив, колкото е възможно, без благородния произход и богатството на жената, която обича? Не искаш ли и Артур да бъде щастлив като мене? Слабостта, която прояви към мене, защото ти не можеш да откажеш нищо на детето, което си оплаквала цели тринадесет години, няма ли да проявиш и към другия си син? Няма ли да бъдеш еднакво снизходителна и към двамата си синове?

Тя ме погали по челото и каза:

— Ах, ти, добро дете, добър брат! Какво съкровище от обич се крие в теб!

— Защото по-рано я пестях. Но не става дума за мен, а за Артур. Кажи ми, къде ще намери по-прелестна жена от Кристина? Не е ли тя образец на италианска хубост? А образованието, което получи, откакто я взехме от Лука, не й ли позволява да заеме място, достойно място и в най-отбраното общество?

— Ти виждаш в Кристина сестрата на своя приятел Матиа.

— Истина е и заявявам направо, че желая от все сърце брака, който ще въведе Матиа в нашето семейство.

— Артур говорил ли ти е за своите чувства и за намеренията си?

— Да, мила мамо — усмихнах се аз, — обърна се към мене като към глава на семейството.

— А главата на семейството?…

— Обеща да го подкрепи.

Но майка ми ме прекъсна:

— Жена ти — каза тя. — После ще говорим за Артур.