Авемпарта

- Ти си този, който нае мен и приятелят ми да откраднем меч от замъка Есендън.

- Съжалявам, наистина нямам представа за какво говориш. Дори не знам къде се намира този Есендън. Трябва да си ме взел за друг. Вероятно е заради шапката - Уайът свали широкополата си капела и му я показа. - Виждаш ли, обикновена шапка и всеки може да си купи такава, но същевременно малцина вече ги носят. Вероятно си видял някого с подобна шапка и си решил, че съм аз. Разбираема грешка. Но няма проблем.

Уайът постави шапката си обратно, придърпвайки я леко надолу отпред и накланяйки я малко настрани. Останалата част от гардероба му бе скъп червено-черен жакет и късо контешко наметало. Но липсата на кадифена украса и износените му ботуши издаваха състоянието му. Златната халка, която носеше на ухото си, издаваше още повече; тя бе единственият мост към живота, който бе оставил зад себе си.

- Когато се озовахме в параклиса, кралят лежеше на пода. Мъртъв.

- Виждам, че това не е весела история - каза Уайът, докато подръпваше пръстите на разкошните си червени ръкавици - навик, който издаваше нервността му.

- Стражите чакаха. Те ни завлякоха в тъмницата. За малко да ни екзекутират.

- Съжалявам за злоупотребата с вас, но както казах, аз не съм Де-Уитт. Никога не съм чувал за него. Но ако някога пътищата ни се пресекат, със сигурност ще спомена за вас. За кого да предам, че го търси?

- Ририя.

Зад гърба на Уайът светлината на магазина за фураж изгасна и глас прошепна в ухото му:

- Означава двама на елфически.

Сърцето му затупа двойно по-бързо и преди да съумее да се обърне, усети остър ръб да се допира до гърлото му. Той се вцепени, дишайки едва-едва.

- Ти ни изпрати на сигурна смърт - каза гласът зад него. - Ти си посредничил при сделката. Изпрати ни в онзи параклис, за да обвинят нас. Тук съм да ти върна добрината. Ако имаш някакви последни думи, кажи ги сега и го направи тихичко.

Уайът бе добър картоиграч. Познаваше блъфовете и мъжът зад него не прибягваше до такива. Не бе там да го сплаши, притиска или манипулира. Не търсеше информация; бе му известно всичко, което искаше да знае. Гласът, тонът, думите, дъхът в ухото на Уайът - всичко това говореше, че е дошъл да убива.

- Какво става, Уайът? - запита гласец.

Надолу по алеята се отвори врата и светлина оформи силуета на младо момиче, сянката на което полегна върху калдъръма и отсрещната стена. Бе слаба, с коса до раменете и облечена в нощница до глезените, под която се виждаха боси крака.

- Нищо, Али - прибирай се вътре! - извика Уайът, разкривайки изцяло акцента си.

- Кои са тези мъже с теб? - Али пристъпи една крачка напред. Кракът й попадна в локва, която се развълнува. - Изглеждат ядосани.

- Няма да оставя свидетели - просъска гласът зад Уайът.

- Оставете я - помоли Уайът, - тя няма нищо общо, кълна се. Само аз.

- Общо с какво? - запита Али. - Какво става? - тя направи нова крачка.

-Остани на място, Али! Не се приближавай. Моля те, Али, прави каквото ти казвам - момичето спря. - Веднъж направих нещо лошо. Трябва да ме разбереш, Али. Сторих го заради нас; за теб, за Елдън и за мен. Спомняш ли си, когато се заех с онази работа преди няколко зими? Когато отидох на север за няколко дни? Аз... направих лошото нещо тогава. Престорих се на друг и почти причиних смъртта на някои хора. Така получих парите за зимата. Не ме мрази, Али. Обичам те, скъпа. Моля те, влез вътре.

- Не! - протестира тя. - Виждам ножа. Те ще те наранят.

- Ако не го сториш, те ще убият и двама ни! - грубо изкрещя Уайът, твърде грубо. Не искаше да го прави, но тя трябваше да разбере.

Сега Али плачеше. Стоеше на алеята в светлината на лампата и се тресеше.

- Влез вътре, скъпа - каза й Уайът, овладявайки се и опитвайки се да успокои гласа си. - Всичко ще бъде наред. Не плачи. Елдън ще се грижи за теб. Разкажи му какво се е случило. Всичко ще бъде наред.

Тя продължи да хленчи.

- Моля те, скъпа, трябва да се прибереш сега - умоляваше Уайът. -Това е всичко, което можеш да направиш. Това трябва да направиш. Моля те.

- Об-би-чам те, та-ттко!

- Зная, мила. Зная. И аз те обичам и толкова съжалявам.

Али бавно пристъпи обратно през вратата. Светлината започна да се стопява със затварянето на вратата, докато алеята не остана отново мрачна. Само бледата синкава светлина от позакритата с облаци луна осветяваше тесния коридор, където стояха тримата.

- На колко години е тя? - запита гласът зад него.

- Не я замесвайте. Просто го направете бързо, поне това полага ли ми се? - Уайът се подготви за предстоящото. Гледката на детето го бе пречупила. Той се тресеше неудържимо, ръцете му бяха свити в юмруци, с така пристегнали го гърди, че едвам можеше да преглъща и да си поема дъх. Усещаше ръба върху гърлото си и го очакваше да се раздвижи, да се провлачи.

- Когато дойде да ни наемеш, знаеше ли, че е клопка?

- Какво? Не!

- Щеше ли да го направиш, ако знаеше?

- Не знам. Предполагам, да. Имахме нужда от парите.

- Значи не си барон?

-Не.

- Какъв си тогава?

- Бях капитан на кораб.

- Бях? Какво се случи?

- Скоро ли ще ме убиете? За какво са всички тези въпроси?