Algoritam

Излезе на шосе 280 и като караше със сто и осемдесет километра в час, се добра до полицейския участък в Сан Хосе за по-малко от петнайсет минути. Когато пристигна, вече се беше поуспокоил и бе започнал да разсъждава. Странно, най-много беше благодарен на факта, че имаше чифт работни дрехи в багажника. Какво щеше да прави иначе, по дяволите, да влезе чисто гол в полицейския участък посред нощ?

Паркингът, почти пълен предишния ден, сега беше съвсем пуст и Алекс успя да се скрие зад колата и да се облече, без някой да го види. Навън едва ли имаше повече от четири градуса и той видя как от устата му излиза пара. Когато влезе през главния вход, зъбите му тракаха и целият беше настръхнал.

Приближи се до информационното гише, като бясно разтриваше ръце и рамене с длани, за да се стопли.

— Искам да съобщя за влизане с взлом — рече той. — Някой току-що нахлу в къщата ми.

Жената зад стъклото попита:

— Какъв е адресът ви, сър?

Алекс ѝ даде адреса си в Ладера. Жената каза:

— Сър, това е Сан Матео. Трябва да идете в полицейския участък в Сан Матео.

Боже, къде му беше акълът? Сети се за Сан Хосе, защото беше идвал тук скоро, дори не бе помислил за юрисдикцията.

— Да — отвърна той. — Вижте, изненадах крадеца вкъщи. Имаше пистолет и аз избягах. Обърках се. Можете ли… Не знам какво да правя. Можете ли да се обадите в Сан Матео вместо мен?

Жената кимна и вдигна телефона. Предаде информацията на Алекс на някого и затвори.

— Сър, от участъка пращат патрулна кола на адреса ви веднага. Ще ви чакат отпред и ще ви придружат, щом пристигнете. Ще се уверят, че няма опасност, ще ви вземат показания и ще съберат доказателства.

Алекс ѝ благодари и се върна обратно при колата си. Когато стигна до дома си, отпред го чакаше полицейска кола. Той паркира в алеята и се приближи.

Униформените ченгета излязоха, единият беше висок и слаб, другият — широк като гардероб в раменете.

— Алекс Тревън? — попита кльощавият.

— Аз съм Алекс. Благодаря, че дойдохте.

— Няма проблем, аз съм полицай Рандъл, а това е полицай Тибалди. Разбрахме, че в дома ви е влязъл крадец рано сутринта?

Сутринта… точно така, беше сутрин, технически погледнато.

— Да, точно така. Мисля, че имаше пистолет, но не го видях добре.

— Добре. Искаме да изчакате тук, докато ние проверим къщата. Щом се уверим, че всичко е наред, ще ви вземем показания вътре.

— Да, разбира се.

Алекс изчака Рандъл и Тибалди да стигнат до входната врата, която — чак сега забеляза — беше затворена. Изненада се, щом ги видя да вадят пистолетите си, после се сети, разбира се, трябваше да предположат, че вътре може още да има някого, колкото и невероятно да изглеждаше.

Тибалди опита вратата и извика към него:

— Ще трябва да отключите, сър.

Алекс се качи и отключи. Тибалди отвори, изчака секунда, после влезе, последван от Рандъл.

Къщата не беше голяма, за пет минути бяха включили всички лампи, отворили всички гардероби и погледнали под всички легла. Празна беше.

Алекс им разказа точно какво се беше случило. Показа им банята. Ваната още беше пълна с вода. Провериха вратата и ключалката, но нямаше следи да е била разбита. Помещението вонеше на белина, препаратът бе оплискал стените и пода.

— Ще проверим входната врата и ще огледаме наоколо — уведоми го Рандъл. — Защо не обиколите из къщата, за да видите дали нещо не липсва?

Алекс го направи. Нямаше нищо липсващо, нито разместено. Дори портфейлът и телефонът му бяха там, където винаги ги оставяше, щом се прибере у дома, на масата във фоайето. Така си беше изкарал акъла, когато избяга, че беше грабнал само ключовете и нищо друго.

— Входната врата е невредима — рече Рандъл. — Няма следи от взлом.

— Някой влезе — настоя Алекс, почувства се глупаво.

— Разбирам. Нещо липсва ли?

Алекс поклати глава.

— Имате ли някакви врагове, сър?

— Врагове?

— Да не би да сте направили нещо, което да е накарало някой съпруг да ревнува, или пък да сте взели нещо, което не трябва, от някого, от когото не бива.

— Не, нищо подобно. Няма такова нещо. Да не искате да кажете, че е търсил точно мен?

Рандъл повдигна рамене.

— Повечето крадци са доста непохватни. Кадърните, които могат да влязат тихо, без да повредят нещо, са прекалено умни, за да носят пистолет. Вдига присъдата, ако ги хванат.

— Ами не съм сигурен дали имаше пистолет. Казах ви, не го видях добре. Беше тъмно, фенерчето светеше право в лицето ми, бях страшно уплашен.

— Добре. Ако е нямал пистолет, според мен някой е влязъл, за да ограби къщата, и когато сте го изненадали, незабавно се е изпарил.

— И е затворил вратата на излизане? — попита Алекс.

— Разбира се — отвърна Тибалди. — Ще се удивите какви щури неща правят престъпниците. Вероятно си е помислил, че ако затвори вратата, никой няма да забележи, че е бил вътре.

Алекс не беше убеден. Ако мъжът се бе изнесъл с такава скорост, че да не види портфейла, минавайки точно покрай него, от какъв зор ще губи време да затваря вратата?

— Защо ще влиза, ако знае, че има някого вкъщи? — попита Алекс.

— Откъде да знае, че сте си у дома? — попита Тибалди.

— Колата ми беше отпред на алеята.

Тибалди кимна.